Я также открыла для себя беговую дорожку – все бывает впервые в жизни, и вот я уже бегаю и слушаю какую-то китайскую (а может что похуже) музыку. Но это было еще не все: французский маникюр понятен везде, поэтому зайдя в местный SPA-салон проблем не возникло, манюкюр и педикюр на местный манер сделали мне две представительницы филиппин. Честно говоря, к такой экзотике я не привыкла, поэтому чувствовала себя немного сковано.

Никак  не получается привыкнуть к тому, что большую часть работ в Дубаи выполняют индийцы, малазийцы и филиппинцы; даже больше: увидев представителя африканского континента я очень удивилась, их здесь практически нет, в отличие от огромного количества азиатов.

Стоит вообще заметить, что пусть сейчас и очень жарко, но даже эта жара переносится лучше, чем в той же Турции, и все  потому, что здесь влажность на нуле, поэтому нет этого ощущения, как будто ты весь вспотел. При этом стоит отметить, что не смотря на это, сауна здесь конкретная.

Зайдя также в Camper мы все-таки купили те самые босоножки, которые я в свое время так и не купила в Харьковском Караване, даже не верится, что это стало вообще возможным, причем в таком далеком месте. Вечер же прошел под девизом арабской еды, приготовленной в домашней обстановке, еда была очень вкусная, марк смог каким-то чудом запихнуть в себя аж 3 тарелки, правда, жадность фраера и погубила, после этого ему стало немного нехорошо, но зато улыбка от съеденной пищи не сходила с его лица :).

В отличие от исходной легенды Робин Гуд не умирает от клинка Мериам, а очень даже неплохо продолжает жить и здравствовать мотаясь с Ричардом Львиное Сердце по Крестовым походам. Тем временем в Англии у него подрастает своенравная дочка. Англию, как обычно, тиранит нехороший принц Джон и его приспешники.

Приходит время вступить на престол наследнику Ричарда - принцу Филипу. Джон старается его порешить всеми способами, а Робин и его дочка - посадить Филипа на трон. Собственно и весь сюжет. Да, ещё надо добавить, что все герои поступают исключительно глупо с тем чтобы потом была возможность героически из собственных глупостей выкручиваться.

Реализация особой зрелищностью не отличается. Батальные сцены весьма посредственны. Коль приплели к истории Робина Гуда, то логично ожидать массовой стрельбы из луков, но и этого в фильме почти нет. Дочка Робина весь фильм бегает перетянутая луком, но по назначению пользуется им всего раза два-три. Логика также отступает перед волей сценариста - Робин Гуд только снятый с дыбы хватает меч и бежит драться попутно демонстрируя акробатические навыки.

Вердикт. Средненький приключенческий фильм. Посмотреть любопытно, но через неделю с трудом вспомнишь.

Още първия път в Джайпур си знаех че искам да се върна в този град. И ето че се случи този уикенд :)

Този път компанията беше малко по-голяма - 7 души, а програмата - уж по-организирана. Потеглихме в тъмни зори - 3.30, за да стигнем раничко и както вече може би се досещате първата спирка беше Amber fort. Оставих другите да се радват на слоновете и се качих пеша догоре. Въпреки че бях ходила за пореден път се дивих колко красиво е мястото. 

След като всички щастливо си направиха снимки с местните snake charmers и техните кобри, потеглихме към Джайпур, хапнахме набързо и се насочихме към City Palace - резиденцията на местния махараджа. Така и не разбрах как точно той е махараджа и какви са му функциите, ама нейсе. Важното е да се знае, че когато двата индийски флага са издигнати на върха на двореца - значи въпросният махараджа си е в Джайпур. Самият дворец е доста обширен и в него се помещава музей на царските одежди (един от махараджите, представете си, носил нещо като рокличка направена от 50 метра плат). Приказно красиво! Другата атракция е оръжейната - там видях невероятна колекция от ками и ножове. Да не забравя и двата най-големи сребърени съда в света (записани в рекордите на Гинес), които са изложени в двора. Може би най-много ми хареса обаче един от вътрешните дворове, които бил предназначен за танцови представления. Жените на махараджата надничали иззад малките прозорчета без никой да ги види. В двора се влизало през четири прекрасни порти, символизиращи четирите сезона.

***

След вкусен обяд (препоръчвам горещо tandoori chicken) -следващата спирка беше Jantar Mantar - обсерватория, построена през 18 век, която се смята за най-голямото подобно съоръжение в Индия. Тук малко се поувлякохме, та се наложи да ни правят забележка да не се катерим по съоръженията...;)

Следобедът беше посветен на традиционния шопинг и както винаги се забавлявахме с местните продавачи, които използваха дори emotional blackmailing (don't break my heart) за да ни убедят да купим...

Вече се здрачаваше, когато пристигнахме в Nahargarth fort - изоставена крепост, от която се вижда целия град като на длан. Виждаш Джайпур от край до край и чуваш онази особена човешка глъчка, която може да е навсякъде по света. Пълно безвремие...

Денят завърши в Chokidani - типично Раджастанско село (направено разбира се за туристи). Там може да се забавляваш - да яздиш камила или слон, да се возиш на биволска кола, да танцуваш или да гледаш как танцуват другите, да се качиш на примитивно виенско колело.  О, да...и храната...настаняват те да седнеш на земята, до една ниска масичка и почват да ти носят...та направо се забравят по едно време. като количество на мен ми се видя пре-много, още повече че беше типчно по индийски - тежка и мазна. Но пък вкусовото съчетание беше невероятно :)

Ще ви спестя подробностите по прибирането ни...само ще спомена,че трябваше да говоря безспирно в продължение на 4 часа с шофьора на таксито, защото той беше толкова уморен,че заспиваше на волана. Слава Богу че знаеше английски, че инак бяхме жив зян :)

Снимки тук.

Има някой дни в които всичко ти се струпва на главата. Като днес например.

Сто малки неща - нищо особено и драматично...ама все пак...

На работа - ефективност, граничеща с нулата.

Проверявам си банковата сметка - балансът е тъжен...

Получавам смс че трябва да си платя интернета ама неизвестно защо сумата е двойно по-голяма от тази, която очаквах :(

Получавам два смс-а от мобилния си оператор, че "ще блокираме обажданията ви защото адресът, с който сте се регистрирали, не е валиден". Защо на някого му пука къв ми е адреса, след като картата е предплатена, питам аз? И прекарах следващите 2 часа в опити да се свържа с някого който да спаси телефона ми от блокиране. Но ядец...не ми било писано.

Тръгвам да се прибирам. Нали е мокро и кално, а улиците на Гургаон се характеризират със солидно количество дупки на квадратен метър, със съквартиранта решихме да се качим на една вело-рикша.Така де - няма да плуваме я. Качваме се...и юруш през най-голямата локва...където обаче колелото попадна на дупка и...Ето ме мен до колене в кал и мръсна вода. Голям смях падна :)

Е, това разбира се не е всичко. Прибирам се вкъщи и решавам да си взема душ. Тъкмо спирам водата, когато изведнъж всичко изгасва - ток, вентилатор - абсолютна Тъмна Индия. Та по този повод Julie ( една фея, която срещнах тук) измисли ново мото на блока "No power!No shower".

Какво ми остава освен да си припявам...The world keeps turning...Oh what a day what a day what a day :) 

Мъжът ми ми подари кола. Обезумяла от щастие се виждам, как поря магистралата с развени коси, рокля на точки и кокетни ръкавички. Животът е прекрасен, мъжът ми двойно.

Оказа се, че мечтите ми са малко прибързани, защото трябвало да усъвършенствам шофьорските си умения. Да, добре. Не съм сядала зад волан близо десет години и не помня, как точно се потегляше. Хмм. И кое точно беше мигачът?... Съпружието се превива от смях, но обещава опреснителни курсове. И така започна моята шофьорска одисея.

Ден 1. На полигона
Омъжена съм за най-милия и търпелив мъж. Обяснява бавно и подробно. Не се ядосва, дори ме окуражава. Всеразбиращ и всеопрощаващ е. Угасих колата 5 пъти. Мога да завивам.

Ден 2. На полигона
Угасих колата 3 пъти. Щях да блъсна единствената друга кола. Мъжът ми леко се изнерви, но каза, че се справям задоволително.

Ден 3, 4 и 5
Полигонът тесен за мойта душа е.
Прочетох целия правилник за движение по пътищата.

Ден 8
Закарах колата до село. Трудно може да се каже, че летях с колата. По-скоро пълзях със средната скорост на костенурка с травма на крака. Всички коли, няколко велосипеда и един кон ме изпревариха. Смели хора... и коне! За сметка на това пък вече мога да преценявам дистанцията по страничното огледало. Напомням си, че съществува такова и в дясната страна на автомобила.

Изобщо няма да ви описвам следващите няколко дни. Слагам огромен стикер с надпис внимание на ръчната спирачка. Не трябвало да бъде вдигната, докато карам. Съпругът ми обяви просто, че е доволен от голия си скалп, поради невъзможността да види, колко бързо побелява.

Ден пореден
Първото ми кормуване в града се случи в пиков час. Самочувствието ми спадна като на абитуриент, който не се е уредил с дама за бала. Кракът ми трепери. Някакви хора ми свиркат непрестанно и дори обяснението, че ме свалят не омилостивява любимия. Изпреварват ме от ляво и от дясно. Да не казвам, колко много безделници спокойно си се разхождат по улиците. Мъжът ми казва, че трябва да мисля. Е, как да мисля и да шофирам едновременно? Почти бях готова да призная поражението си, но не мога да преглътна, че съседката Иглика, дето прилича на кукла Барби и има точно толкова мозък, ходи на работа с кола. Сама! Решавам, че още утре трябва да повторя упражнението, въпреки ужасения поглед на навигатора ми.

Повтарям. На другия ден пак. И пак. Мъжът ми май ме мрази. Вече дори не се шегува с жените шофьори.

Ден следващ
Откраднах собствената си кола. Въпреки видимото нежелание на инструктора ми да ми гласува доверие, решавам, че съм готова за първото си самостоятелно каране. Използвам липсата на съпружието, грабвам ключовете, стопирам детето на задната седалка, като три пъти проверявам, дали коланът е закопчан, инструктирам го да пази пълна тишина и... паля. Изглежда съм звучала отчаяно, защото детето не гъкна през целия 5 минутен преход с колата от къщи до офиса на баща му. Паркирам като по учебник. Бих искала да кажа, че се дължи на майсторството ми, но си е чиста случайност. И липса на други паркирани коли в радиус от 2 км. Детето ме похвалва. Мъжът ми не може да си поеме дъх. Пребледнява. Тича бързо до колата, за да огледа щетите. Щети няма и той облекчено пие голяма чаша вода.

Следващият месец е белязан с упоритото ми присъствие зад волана. Отнасям хиляди подсвирквания, пренебрежителни погледи и ругатни. Синът ми разбра какво значи вдигнат среден пръст. Трябва да призная, че има и много мили шофьори, които ми влизат в положението и дори изчакват търпеливо да запаля угасналата си кола. Все още е пълна мистерия, защо се случва така. Мъжът ми вече си позволява по чаша ром, което откъдето и да го погледнеш си е комплимент. Бях решила, че няма да близне повече алкохол през живота си.

Днес съм за пръв път сама на работа с колата. Пристигам в 8 и паркирам с една сложна маневра напред-назад. Добре, де. Не е толкова сложна, но ми е за пръв път. Излизам от колата и виждам ехидния поглед на колегата. Поглеждам го изпод вежди и втъквам в чистачката розов надпис: Аз съм блондинка и паркирам както мога.

Мда. Май е време да се изруся.

ПП. Днес не ми се наложи да крада колата.
ППП. Съседката Иглика блъсна колата. Не злобея, обещах й да я возя.

Ако мъките на Флор с шофирането са ви развеселили, вот тук.

*Флор е строга, но справедлива. Истинска капанка по душа, тя има бърза мисъл и остър език, за ужас на мъжа и сина си.

Макар и с известно закъснение да честитя 24 май на всички :)

На мен ми беше малко чоглаво че няма как да отпразнувам...като си купя хубава книга например. Затова се опитах да понауча едната от шефките ми на български. А тя нали е схватлива ми написа смс "Здравей. Как си? Ти си луда ;)"

Но...да си дойдем на думата. Тази година отбелязах 24 май с пътуване до Тадж Махал.

И тъй, потеглихме с дружината сутринта, като планът беше освен Тадж (който е задължителна част от програмата на всички туристи разбира се), да посетим Фатепур Сикри (за кратко столица на могъщия могулски император Акбар) и разбира се Агра Форт.

Закуската...

За да се подкрепим, спряхме да закусим в крайпътно заведение за закуска. Още от самото начало на мен ми се видя не много добра идея да спираме точно там. Ресторантът изглеждаше затворен. Да ама не - щом прекрачихме прага тумба услужливи индийци се разшетаха, включиха осветлението, събраха две маси и ни връчиха менюто.

Решихме да играем на сигурно (да не забравяме че всеки кулинарен експеримент тук може да се заплаща с часове в тоалетната) и да си поръчаме континентална закуска, която обещаваше примамливото "препечени филийки с мармалад и масло". След като почакахме около 15 минути (време достатъчно за направата на препечени филийки поне за 30 души) келнерът дойде ухилен до уши и ни сервира ...омлет (не че някой го беше поръчал де). След малко на масата цъфна още един омлет...Почакахме си...докато накрая дойдоха и препечените филии...но само с масло, мармалад явно нямаше да има :( Разбира се, нали сме в Индия, опитах се да съм толерантна, ама след като след час чакане се оказа, че келнерът не бил разбрал че и аз искам закуска...вече съвсем ми кипна и им казах да не се занимават да правят каквато и да била закуска. Въпреки това, обаче...след 5 минути младежът дотича с чиния с препечени филии...но без масло. Е това вече ме уби - прихнах да се смея и не можех да спра...просто беше толкова абсурдно :)

Агра Форт

Агра Форт е величествен дворец от червен пясъчник на брега на Ямуна, от където се вижда Тадж. Първият път когато ходих там през лятото на 2005, не исках да си тръгвам - защото мястото е наистина като в приказките от 1001 нощ. Огромни дворове, арки, орнаменти, мозайки от бял мрамор - камъкът наистина оживява под майсторската изработка...Но за съжаление, индийците само гледат да ти вземат пари за входна такса, без да се грижат особено за културното си наследство. Така например, бяхме свидетели как някакво семейство си носеха джобно ножче за да изчегъркат имената си на една от стените...:(

Фатепур Сикри

Фатепур Сикри  е красива крепост на около 40 км от Агра, построена от Акбар в чест на раждането на сина му (след като дълго време е бездетен). За кратко е бил столица, но поради огромната суша в района се оказва непригоден за живеене и го изоставят. За да се придвижим до там, използвахме доста интересно превозно средство - каручка, теглена от камила. Но честно казано не ви го препоръчвам - много тръска ;)

Самата крепост е значително по-малка от Агра Форт, с просторен вътрешен двор и типичните колонади отстрани. Това, което привлича хората е мраморната гробница на светеца Салим Кристи. Легендата разказва, че Акбар, отчаян че дълго време не му се родило дете, отишъл и поднесъл дарове на светеца. Така скоро разбрал че жена му е заченала. И днес стотици бездетни жени идват тук и се молят за чудо. Разбира се, туристическата индустрия е обърнала всичко на алъш вериш. Всеки може да си купи конец, парче плат и малко листа от рози, които да остави в гробницата като дар. Платът уж отива за бедни жени и деца...а конецът се връзва на мраморните решетки на прозореца като си пожелаваш три желания - за теб, за семейството и за приятелите ти.

През цялото време в крепостта един търговец на бижута ме следваше по петите и въпшреки че му обясних,че не искам да купя не ме остави на мира. Ще се удивите с каква енергия тези хора са способни да подтичват и да се молят, настояват, убеждават само и само да ти пробутат поредния боклук. Нямаше как...аз се предадох накарая, и купих едно колие...е, поне той смъкна цената от 20 долара (ха, как ли пък не) на 100 рупии :)

Тадж Махал

Най-сетне Тадж! Пристигнахме пред прекрасния мавзолей и що да видим - безкрайна въволица от индийци, тълпящи се да влязат. И блъсканица, народ (както навсякъде, впрочем)...Това е така, защото билетът за местните е безбожно евтин - само 20 рупии. Докато за чужденци е цели 750 - жив пладнешки обир! Не стига това, ами и след като си платихме, понеже не искахме да чакаме на огромната опашка под жаркото слънце (естествено че няма опашка за чужденци!), надойдоха разни bayas (тъмнокожи братчеди) и ни казаха че "само срещу 50 рупии на човек" ще ни вкарат бързо. Платихме си, разбира се, но се почувствах отвратително - все едно - като сте чужденци имаме право да ви дерем по три кожи.

Тадж е наистина прекрасен, но трябва да призная, че предния път когато го посетих ( през август 2005) беше много по-красиво, защото нямаше такава тълпа. Хилядите тела, миризми и бутаницата в Индия са в състояние да развалят удоволствието от всяко преживяване.

И все пак...не мога да опиша чувството да си там. Да видиш залеза над Ямуна. Да се възхитиш на невероятната симетрия и красота на този паметник на любовта на Шах Джахан. Искрено ви желая да го видите с очите си!

На път за вкъщи...

След като се разделихме с Тадж, потеглихме към дома. Но...не било писано. Насред път ни се скапа двигателя и се оказахме на 100 км от дома, до някакво крайпътно заведение в един от най-криминалните (според един приятел индиец) райони. Беше много смешно, защото той ни даваше съвети да не привличаме внимание. Ама как, моля ви се - 5-има чужденци (4 от тях момичета) в Индия - да не привлечем вниманието си е мисия невъзможна ;) За щастие, приключението завърши благополучно...

Малко снимки тук.

В петък късен следобед минути преди да тръгна да взимам детето от градина и да се отдадем на мързелива дълга ваканция, съфорумка ми вкарва порядъчна доза адреналин: сутринта на гръцката граница са върнали нейни познати – семейство с дете, защото нямали превод от нотариално заверен акт за раждане на детето. Брех. Затърчавам се в последната минута в паника. Актът за раждане на детето е кой знае къде, никакъв шанс за нотариално заверено копие; гръцкото консулство вече е запразнило и няма кой да потвърди има ли такъв проблем, при положение, че детето ще е с двамата си родители, има паспорт, с който е излизала и преди от страната… Единственото, което успявам да направя е, да взема просто ксерокопие на акта за раждане от детската градина и да го дам за превод в последната минута в единствената агенция, която намирам отворена. Решавам, че ще тръгнем така, пък най-много двете с нея да си останем в Гоце Делчев, докато баща й и баща ми са в Гърция…

В понеделник сутринта потегляме. Междувременно съм намерила и оригиналния акт за раждане, който също нося. След като Мая пита около двеста пъти „Колко още остава? Скоро ли ще стигнем?” вземаме, че наистина стигаме. На границата не ни правят никакъв проблем – митничарят само поглежда с половин око личните карти и детския паспорт и ни махва да минаваме.

Веднага, щом минаваме от другата страна на границата и влизаме в Драма, разликата се усеща с просто око. Климатът е по-топъл, къщите са в съвсем различен, средиземноморски стил, с по-плоски покриви и широки тераси, които ги опасват от всички страни, по-поддържани пътища и много зеленина. Повечето къщи имат слънчеви батерии, което много ми харесва. На много места виждаме палми. Мая пита за потвърждение – „Това палма ли е?” – „Да.” – „Тук джунгла ли е?” :lol:

(клик!)

Разглеждаме двата къмпинга, които са близо до границата. Първият е на брега на морето, но не е особено поддържан. Правят впечатление все пак разликите от тукашните къмпинги: всичко е парцелирано, с много дървета, хубави пътечки помежду, нормално изглеждащи бани и тоалетни… цената за годишен престой е леко стряскаща, но комуникацията се водеше на развален английски, така че може да има детайли, които да сме пропуснали. Вторият е от другата страна на шосето, което го дели от морския бряг. Посреща ни българка, Дани. Много по-удобно е да се говори на родния език :) Обяснява ни правилата, цената за година е по-прилична. Разхождаме се из къмпинга – по-добре поддържан, също с много зеленина, останах с много приятно впечатление от него. Предстои семеен вот какво ще се предприема в това отношение, все пак, защото въпреки че цената е по-ниска, не е евтино.

Понеже сме свършили работата много по-рано от очакваното, се чудим: да спим в Гърция (може би дори в този къмпинг, има бунгала под наем), да се върнем направо у дома или да се върнем до Гоце Делчев, където да преспим. Докато решим, отиваме на разходка до Кавала. Също много красив град. Очарована съм от ниското застрояване – сградите са масово 3-4-5 етажа, почти не се виждат по-високи. Съчетано с широките тераси и зеленината наоколо, това е приятна отмора за окото след безумното застрояване, което нападна българските градове в последните години. Поглеждаме морето в пристана – не знам дали трябваше да се изненадаме, но беше чисто. Тук-там някой боклук, но все пак – в десетки пъти по-чисто от нашите пристани…

Гърците се изпреварват по много особен начин. Лентата е малко по-широка и отстрани след маркировката има около метър до банкета. Който не бърза, кара наполовина в лентата, наполовина в това пространство и другите го задминават, без изобщо да навлизат в насрещното. Ако не се движиш по този начин, а някой иска да те задмине, ти подбипква да се поместиш. Много практично и по-безопасно от нашия начин. Извън центъра на града преди светофарите има други светофари, мигащи в жълто – предупреждаващи, че следва светофар, също много удобно. Табелите по пътищата са основно на гръцки, 2:1 с латиницата. Ако пропуснеш правилната табела, съжалявам, да си учил езици...

Всички гърци пушат, масово. Изненадана съм, защото съм чула, че има забрана за пушене на обществени места – в кафенетата също навсякъде има пепелници. Въпреки това, по улиците фасове няма и изобщо няма боклук – явно ползват кошчетата по предназначение. Сядаме в заведение за по кафе. Комуникацията е леко затруднителна, защото никой не говори английски. По десетопръстната система с посочване на желаното нещо и международни думи (Еспресо!) се оправяме. Все пак не посмяваме да поръчаме храна, надписите са на гръцки и не е ясно какво ще получим.

Решаваме да се върнем в Гоце Делчев и да преспим там – най-малкото, ще можем да поръчаме вечеря с известни неща :) В Драма обаче има спънка: Б. пропуска да види една пресечка и гъркиня с джип ни удря отдясно (по наша вина). За щастие, всички караме бавно – още половин метър и ударът щеше да е в пасажерското място, където седи баща ми, или отзад, където се вози малката. Детето спи в столчето, вързано с колан. За първи път не успявам да предвидя удара – имам ‘късмета’ да присъствам на повечето семейни катастрофи с различни членове на семейството и обикновено виждам какво ще стане секунда предварително, колкото да се стегна. Този път не успявам и най-напред се спускам да проверя детето до мен. Всичко е наред, тя е добре, разбужда се за секунда и й казвам да продължи да спи, както и прави. Възрастните също сме добре.

Излизаме да огледаме щетите. Гъркинята на около 40 и няколко години е разстроена и започва да върти телефони. Автомобилът ни има зелена карта, така че тя няма да има проблем – доколкото можем, се обясняваме с жестове. Тя говори само немски, а ние – не. Пристига мъжът й с колата си. Идва баща й в кипра червена Микра, на видима възраст 70 и кусур. Появява се по-младият й син на мотопед. Идва по-големият й син с автомобил. Докато се чудя колко още нейни роднини ще пристигнат да цъкат, да пушат цигари и да се опитваме да говорим с жестове, идват и полицаите. Започват да се здрависват усмихнато с гръцкото семейство: познават се. Понеже съм чула няколко притеснителни истории за гръцката полиция и отношението им към чужденци, лекичко се препотявам от познанството им, но напразно – те са коректни и дружелюбни. И полицаите не говорят английски, виждаме зор, докато се разберем какви документи искат в даден момент и пишем на листче телефони, за да ги запишат в протокола.

Много любопитен народ това гърците! Непрекъснато се спират интересуващи се минувачи да питат какво е станало и защо. От околни тераси висят хора, които наблюдават развоя на събитията. Минава мъж на колело, следван от синовете си с велосипеди, който също започва да кара с костенурча скорост, за да разгледа добре. Малко по-късно се връща и пита на български: ‘Добре ли е колата?’ Чудо на чудесата: явно е от гърците, учили в България. С негова помощ изясняваме някои неща. Не мога да не се усмихна на „Запали се!” (запали колата) и „Как е хладилникът? (термостатът), но ако съдя по възрастта на синовете му, бил е в България преди поне десет години, така че говори езика много добре. Малко по-късно се връща без колело и с негова помощ разбираме, че вече можем да си тръгнем. Разменяме усмивки и ръкостискания с гръцкото семейство, застрахователя им и пропускаме само полицаите в дружелюбните жестове, понеже не върви. Мая, която междувременно се е събудила, ме пита учудено защо сме станали приятели с тях. След над три часа, прекарани заедно, почти се учудих, че не разменихме покана за гости…

На излизане от Гърция митничарят даже не ни иска документите; за сметка на това, българската митничарка щателно ги преглежда, оглежда и нас и отваря багажника.

В Гоце Делчев спим в Маламовата къща – приятно място. Вратите на стаите са до една с лепенки „непушачи”. Не мога да се сдържа и питам рецепционистката имат ли в такъв случай стаи за пушачи. Не се притеснявайте от лепенките, казва ми тя, пушете, вътре и пепелници има… As if… В менюто в ресторанта на хотела наред с манджите има любопитни описания: „Скандал с персонала: 100 лв.”
Усмихна ни в края на деня.

Добра драма? Вот тук: http://svejo.net/home/link_summary/38975

.

За някого - неволи, за друг - благословия!?!?Можеш да отидеш в Египет и да разходиш кънтящите си стъпки из пустите гробници и празни храмове, разминавйки се единствено с шматкащи се туристи, стряскан единствено от светкавицата на нечий фотоапарат... После можеш да посетиш и музеите в Кайро, Лондон, Торино, за да видиш какво е имало някога вътре и наоколо из безбрежната пустош.

Аз имах шанса първо да видя изкормените вътрешности на хилядолетните храмове, преди да се сблъскам с кънтящата им гола тишина, оставена от безброй арабски, английски, френски, италиански и кой знае още какви, иманяри и/или археолози, вилняли по тези земи преди повече от век... Шанс и шок едновременно - въпреки безбройните документални филми и книги на тази тема, съвсем друго е да видиш с очите си за какво мащабно изнасяне на артефакти става дума.

По официални данни на музея в Торино, той притежа в хранилището си над 15 000 обекта, между които 1500 статуи и съвсем малка част от тях изложени... Историята и културата на древен Египет - пръсната по различни градове и държави, и трябват доста време и усилия, за да подредиш парченцата от пъзела...
А после можеш да се върнеш в храма и засрамено да помълчиш... Заради миналите поколения. И заради бъдещите...

Всяко втора къща е приютила гнездо на щъркел, а по това време вече имат и малки, които се учат да летят, приплясвайки нетърпеливо с крила...

Малко ведрина в полицейската истерия от тези дни...

И отново ценни римски находки, този път в Свищов, дали ще споделят съдбата на всички останали, върху които никнат като гъби, жизнерадостни Молове???...

Проснулся я рано, так как мы собирались народом в 9 часов. Ну, в общем я перекусил, оделся и пошёл. Встретился со своими друзьями которые рядом живут и поехали. Приехали мы чего-то слишком рано, но ничего. Подождали минут 5 ещё подтянулись, а потом ещё через некоторое время ещё пришёл народ. Ну, собравшись мы пошли искать ларёк ) Шли мы, шли и натыкались только на закрытые ларьки. Но потом намы был замечен магазин, в котором мы купили вина, пива, стаканчики и чипсов. девчонка, которая с нами была взяла с собой печенье и катлеты. В общем куда катлеты делись я как-то упустил ) Ну, отошли от магазина. Сели, пили ели. В общем всё путём. Потом подошёл мент, мы сказали что мы скоро уйдём и он отстал. И мы пошли в метро и поехали до самого концерта. Приехали, народу было уже у метро нормально ) Ну, подождали, пока друзья сгоняют за портвейном, но они привезли 3 боклахи. ну да ладно. В общем выпили и двинули к самому стадиону Кирова, около которого был концерт. Шли мы, шли и немного устали. Пошли прилегли в траву. Прилегли мы с баклахой. Сидеть в тишине не очень и так как мы пришли всё же на концерт мы решили немного распеться ) В общем сидели, пили пиво и пели песни. Друзья завидели ОМОНовца. Попытались сныкать баклаху мне между ног, но это ота отчаянная попытка провалилась. В общем штрафанул он нас. Потом мы решили отойти и сели на скамейку. Друзья после всего пива решили отойти в туалет в неположенном месте(т.к. туалет то платный). В общем и за это всех штрафанули. В общем нас опустили на 400 рублей... Гады. Ну ладно, хрен с ними. Ещё приключением стало купание. Мы упустили случайно 1 факт, очень важный... Надо перед купанием снимать одежду. Мы решили снять только носки и обувь ) А про остальное как-то забыли ) В общем мы были все мокрые и сушили как могли одежду. Концерт прошёл хорошо, мне понравилось. Хотя некоторым не понравился. Ещё пока выступали неизвестные группы я прилёг. Меня разбудил друг, и мы побежали на группу "Пикник". Я толком очухался только уже в толпе ) А пока бежал наполовину спал. Некоторые группы не нравились многим и под громкие крики в них летело всё что только можно(бутылки, зажигалки). Кто-то попал по барабану. Под группы, которые нравились все устраивались слэмы. Я чуть не потерял ботинок, но всё обошлось ) Ещё порадовала группа F.P.G, под которую одновременно зажглось несколько фаеров (о группе можно прочитать у меня). В общем день оставил положительные эмоции. Вот так вот провёл день. Скажите, что про сам концерт почти не слова?! Ну, чего про него говорить. Его надо слушать, а не говорить. Вот такие у меня впечатления.