Таким образом, Рим никогда, ни при империи, ни даже при республике, не был святилищем латинских муз. Он чувствовал это и в своих стенах даже не отдавал предпочтения своему родному языку. Для просвещения населения город содержал как латинских, так и греческих грамматиков. Кроме того, в Рим приглашали эллинских писателей: примерами служат Плутарх из Херонеи, Арриан из Никомедии, Герод Аттик из Марафона, Павсаний из Лидии, которые прославились у подножия Капитолия.
Чем дальше мы продвигаемся, тем больше находим доказательств того, что у Рима не было ничего своего: ни религии, ни законов, ни языка, ни литературы. Канула в небытие патрицианская античная свобода, которая, наряду с недостатками, имела и хорошие стороны. Потеряли свою самобытность национальности. Они заражали друг друга вирусом хаоса, и каждая стремилась к тому, чтобы помешать другим выбраться из пучины всеобщего упадка.
С забвением рас, с угасанием славных семейств, которые когда-то служили примером остальной массе населения, с ростом синкретизма в теологии появились не просто явные личные пороки, которые существуют во все времена, а наступило всеобщее падение морали, ослабление всех принципов, искажение всех понятий об общественном благе, скептицизм, то насмешливый, то мрачный, направленный на все, что не представляет повседневного интереса, наконец, страх и отвращение перед будущим — вот главные бичи общества. Что касается политической жизни, для римской толпы не было ничего более отвратительного. Никого не интересовало, кто сидит на троне. Сегодня это был араб, завтра — бывший паннонийский пастух. Римский гражданин Галлии или Африки утешался мыслью, что политика «не касается его, что любой правитель — самый лучший, что лучшей политической системой является та, при которой он сам или, в крайнем случае, его сын может также стать императором». Таким было всеобщее мышление в III в. и в течение 16-ти столетий, и все мыслящие люди — язычники и христиане — не могли с ним примириться. Политики и поэты, историки и моралисты клеймили бесчестную толпу.
Но чем собственно они были недовольны? Хаосом в вопросах религии? Но из него проистекала всеобщая терпимость. Ослаблением официального контроля за религией? Но в этом выражался атеизм, разрешенный законом. С этой точки зрения упадок и исчезновение знатных семейств и, следовательно, национальных традиций, которые они хранили, с радостью воспринимали средние классы. Государство без знати — это мечта многих эпох. Ничего страшного в том, что нация теряет устои, свою нравственную историю, свою историческую память — главное, чтобы польстить тщеславию среднего человека. А что значит нация сама по себе? Может быть, лучше, если исчезнут все границы между различными группами людей? В этом отношении империя была идеальным устройством.
Переходим к другим «достоинствам». Прежде всего речь пойдет о постоянной и унитарной системе власти. Если такое мнение справедливо, тогда это действительно достоинство. Однако у меня есть сомнения на сей счет. Я понимаю, что в принципе все шло к императорской власти, что самые мелкие гражданские и военные чиновники мечтали о приказах с престола, и на всей территории государства слово императора было решающим. Но что несло это слово? Только одно: деньги, и когда деньги поступали, власть больше ничем не интересовалась, тем более провинциальными городами и поселениями, которые были организованы по старому муниципальному принципу и управлялись курией, пропитанной коррупцией.
Авторы-демократы высоко отзываются о звании римского гражданина, которое на весь мир прославил Антоний Каракалла. Яне разделяю такого энтузиазма. При всем том, что все жители имели право называться гражданами, что империей управлял один человек, а города пользовались автономией, чеканили свою монету, возводили по своему усмотрению статуи, я не вижу от этого пользы для кого бы то ни было.
Недостаточно сосредоточить все высшие властные функции в одних руках, чтобы обеспечить унитарность власти: нужно, чтобы деятельность власти распространялась регулярным образом на самые дальние уголки политического организма. Когда каждая область управляется так, как ей заблагорассудится, и подчиняется далекому центру только в финансовом и военном отношении, не может быть и речи о настоящем единстве. В крайнем случае это можно назвать определенной концентрацией политических сил.
Есть еще одно необходимое условие для единства власти: высшая администрация должна находиться в одном месте, откуда она осуществляет управление всеми городами и провинциями. Только в этом случае государственные институты — плохи -они или хороши — работают как четко отлаженная машина. Распоряжения циркулируют бесперебойно, и время, этот великий и необходимый двигатель всех процессов на свете, работает на благо государственного организма.
Именно этого условия и недоставало империи. Императоры переносили свою резиденцию то на самую южную оконечность Италии, то в Азию, то на север Галлии, а некоторые путешествовали в продолжение всего царствования. Много времени уходило на поиски властителя для решения того или иного вопроса, и случалось, что гонец, прибывая из Парижа в Антиохию за приказом, узнавал, что император отправился в Александрию. А если, например, император умирал в Азии, его наследник объявлялся в Иллирии, Африке или на Британских островах. Каждая провинция имела свой маленький двор, который обладал верховной и абсолютной властью на своей территории, толковал законы и иногда даже конфисковывал собранные налоги, не заботясь о государственной казне. Я согласен с тем, что порой на голову наглеца обрушивалась молния смертного бога, но это, как правило, случалось после долгого терпения, что порождало массу злоупотреблений. Нередко провинившийся, отводя удар, провозглашал себя императором. В заключение я хочу подчеркнуть, что сам по себе режим, провозглашенный Августом, не был ни хорошим, ни плохим — он был единственно возможным в тех обстоятельствах. И слабость государственной власти не его вина, а вина — или беда — народов, собравшихся под крыльями римского орла. Об этом точно сказал граф де Местр: «Каждый народ имеет правительство, какого он заслуживает». Долгие размышления и большой опыт, доставшийся дорогой ценой, убедили меня в том, что эта истина справедлива, как строгий математический постулат. Любой закон бессилен и даже вреден, если народ не достоин его и не создан для него.
В этой связи еще раз напомним, что основные составные элементы империи — ассирийский, египетский, греческий, кельтский, карфагенский, этрусский, не считая испанские, галльские и иллирийские колонии — в свою очередь состояли из невообразимой смеси рас и кровей. Если первый союз черной и белой крови породил хамитский тип, то самые древние семиты были продуктом тройственного союза — черного, белого и снова черного элементов, — откуда вышла особая раса, которая впитала в себя новый приток черных, или белых, или желтых элементов и сформировала новое сочетание. Этот процесс был непрерывным, и наступил момент, когда человеческий род уже нельзя было разделить на определенные категории. Отныне он представлял собой совокупность индивидов, не объединенных никаким общим чувством, которые могли двигаться в одном направлении или даже сосуществовать только под действием силы.
....
Но смешение рас не только мешало созданию постоянной системы правления за счет уничтожения общих инстинктов и способностей, которые определяют стабильность общественных институтов, но и отрицательно влияло на здоровье общественного организма, в результате чего появилось множество активных людей, разрушительно действующих на массу населения. Общество не могло сохранять стабильность, когда постоянно меняющееся соотношение этнических элементов порождало во всех слоях населения, особенно в низших, таких авантюристов.
(А.Гобино)

В италийском Риме падение империи произошло из-за расового смешения и наёма варварских наёмников для охраны границ в качестве федератов.Экономика базировалась на эсплуатации рабов, которая не была выгодной с точкой зрения целесообразности.

Второй Рим, или Константинополь существовал как столица Византии с 395г. до 1453г., когда был взят турками -османами. История Византии связана главным образом с положением сновных земель на Балканах и в Малой Азии, територрии Северной Африки были потеряны в 7 веке нашей под натиском исламских завоевателей, нашедших себе поддержку в местных еретиках. Потеря в 11 веке последних владений в Италии, постоянное проникновение склавинов, кочевников на территорию Балкан ослабляли экономическое и политическое могущество Византии, иногда создавая государственные образования на захваченных землях.
Стремление Комнинов вернуть земли на Западе привело к потере материального благосостояния жителей империи и к падению в 1204г.. Талантливые Ласкари были свергнуты Палеолагами и монголы усилив своё влияние в Средней Азии вытолкнули в Малую Азию ряд туркменских племён, из которых выделился Осман, основатель Османской империи.

Неужто третьеримский бред возобладает над здравым расудком и погубит Русь?

Цель критики -– исправить ситуацию, а не выплеснуть свой гнев или унизить виновного. Чем более уязвленным чувствует себя человек, тем больше энергии он направит на защиту и сопротивление и тем меньше ее останется на рабочий процесс.

И да кажем, че писането на литературна критика е най-очевидният пример. Нали литературата е пресечно множество и на интелектуалците, и на простосмъртните. Хайде, историята е уж разказвателен предмет и там се научават само хронология и едно-две патриотични клишета. Философията не е необходима. Изкуството - забравено. Мисленето за политиката е приоритет на ежедневните вестници. Самите интелектуалци са пратили философията и изкуството в трета глуха. Те, първо, говорят за тях като за своя свещена крава, която не трябва да се пипа от недораслите простосмъртни. Второ, не позволяват кравата да се доведе до пасбището, тоест да се свързват с удоволствие и плашещата фриволност, или простота и яснота, откъдето тя би се угоила и загладила косъм. Българските интелектуалци са аскетици, отшелници, като Йоан Рилски, получаващи духовна валидност чрез откъсване от света.

Но литературата се изучава в училище не като хронология на събития, а нещо все пак се казва за нея. И освен това, едно време литературата освен забавление е била и индоктринационна задача. Така че тълкуването й е трябвало да достига до масите, оттам необходимостта от интелектуалстваща критика. И това е парадоксът - хем опит за въздействие на масите, хем на езотеричен език, хем надменно. Това е наследството днес, въплътено от тази традиция, както писа Силвия. Но не ме учудва, защото това си е ясно от механизма на ученето на писането и мисленето още от училище.

Моята писателска кариера започна отрано. Научиха ме да чета и пиша печатно на 4, а после ме изнудваха емоционално да пиша писма на баба и дядо. След това прописах ченгелчета, преразказ по картинка (най-досадният вид), стихове, отговор на литературен въпрос, реферати, литературно-научно съчинение. Сигурно съм се справяла добре, като съдим по училищния успех на тези съчинения, но истината е, че дори и да исках, не можех да предам тайната на успеха си на нуждаещи се съученици, закъсали на класното. Писането на стихове слава Богу никой не го преподаваше, но за съжаление същото важеше и за писането на всичко останало, което имаше значение в училище. Или се преподаваха някакви задължителни формули, разширени планове, една досада, от които може само да се намрази мисленето и критиката. Аз някакси изкласявах - писането го правех по интуиция, както и влизането в гимназия и университет. После си мислех, че в университета самата аз ще науча тайната и ще започна да пиша истински като критиците, които най-много харесвах. Hещо ново, за което никой не е писал, а не вездесъщото "Образът на майката и родината у Ботев." (Което всъщност си е интересна тема, ако се изхвърлят на боклука всичките идеологически предписания, все още съществуващи днес.)

В нашия факултет имаше ежегодно състезание за студентски разработки. И още в първия ми курс една преподавателка, хонорувана в СУ, но иначе живуща в БАН, реши, че от нас става нещо и че вси зайци трябва да участват в състезанието ако искат, а те трябва да искат. И избра за всеки тема, фино нагласена според интересите, които бе забелязала у нас. Тази жена беше/е наистина интелектуалка, а не занаятчийка-преподавателка като масата останали. Помня моята тема беше за кинодиалогичността в един малък роман. Толкова кръв и сълзи вложих в тази разработка от изстрадани пет странички колкото сигурно не съм влагала в никоя следваща. Самият роман да се изнамери беше нелесно, после в библиотеката на НАТФИЗ за изследване на кинодиалогичността (там разбира се нямаше нищичко по въпроса как се строи кинодиалог - значи и там писането на техните кино и театрални неща беше оставено на интуицията). После Народната със специално разрешение (тогава не пускаха първокурсници). Може би накрая написах нещо интересно, но за съжаление се е загубило творението ми, та не е сигурно.

Какво беше удивлението, удара, изненадата, когато шефката на катедрата, научила за нашите писмени домогвания, в един час, който ни водеше, се вгледа в очите ни и твърдо ни подчерта: "Разбрах, че смятате да пишете разработки за състезанието. Трябва да знаете, че за да напише човек и един ред трябва да е изчел поне десет книги за него. Така че бъдете много внимателни." Не заради идеологически съображения, а... не може просто така да се пише и то за литературата. Не може просто така да се разбира тя.

Останалите колеги го изтълкуваха като завоалиран, но твърд намек да не навлизат в този забранен оазис на творението, критическия анализ, и да не участват. А аз продължих да се боря с петте странички. Но през цялото следване ми тежаха тези десет книги като воденичен камък. Още повече че в нашата специалност по принцип книгите бяха оскъдни. И все се питах, а дали са точните книги? Така броят им постепенно се увеличаваше до степен на парализа на всякакво мислене. Чудех се, за всяка дума, дали е потвърдена от въпросните книги, дали съм достатъчно подготвена да я кажа. След това разбира се имаше курсови работи, дипломна работа, но философията на писането си остана непроменена от онази, формулирана пред нас в първи курс. Писането според нея беше не щастие, а внимателен опит да не се каже нещо погрешно, самоволно, странно. А как наистина да се каже нещо изобщо, как да се пише и мисли критически и научно, никой не ни каза. Вероятно защото малцина бяха сигурни дали царят наистина е гол под дългите изречения без смисъл.

Едва по-късно осъзнах, или по-точно ми беше показано, че десетте книги преди изречението може да ca ненужен баласт. В най-добрият случай са патерици, които пречат, когато човек иска да лети. Блоговете настрана, но едва след СУ разбрах какво значи да пишеш и дишаш като свободен човек, свободен да изкаже своя мисъл преди да е станал вече специалист по нея. Разбрах как може да се мисли чрез писане, да се влияе чрез писане, да се търси, да се изследва, да се открива чрез писане. А това става, когато имаш идея, която искаш да споделиш и си изоставил надменността; готов си на диалог и саморевизия следствие на диалога, готов си да изоставиш патетиката на собствената си непогрешимост и многознайстване, опаковало крехко его.

Известно време след като заминах потърсих статии от България, включително на мои преподаватели. Исках да ги покажа на тукашните хора, на които се възхищавам. След като го намерих обаче изоставих идеята. Звучаха толкова провинциално и празнословно, че по-скоро не бих искала да издавам, че се познаваме :) . Едната научна статия (твърде типична), с претенции да изследва феномена устна история, просто бе списък с цитати от философи на историята, а после изброяваше различни архиви за устна история в различни страни. Може би полезна ако реша да търся нещо в архивите. Другата беше без цел ни посока, не се разбираше какво иска да каже и всъщност главно беше разказвателно описание на нещо вече до болка познато и обсъждано. Никаква нова гледна точка или тълкуване, новооткрити факти, връзки между феномени, а най-малкото показване на значимост на темата си към някакво общество и реалност. Чисто и просто концепцията за "десетте книги" на практика.

Всъщност, съзнавам, че обвиненията в безцелно, празно и тромаво писане може да се обърнат и срещу мен. ;) Но не включвам себе си в кръга на интелектуалците; не претендирам аз самата да пиша добре на български и макар че блогът ми намеква за интелектуалстване, то е само шега. И наистина "превеждането" е проблем - не само на термините и понятията, но и стилът. (Hаучните статии са друга работа...). И бидейки далеч от претенциите, търся чужда гледна точка :) . Но проблемът ми е като читател, който иска да разбере какво му казват интелектуалците в България. Научавам се, че вестник Култура върло настоява да държи публиката си на сигурно разстояние (и дори не допуска да се повдига въпроса за вестников форум или читателски коментари, страхувайки се от профанизация). А финансовата мечта на вестника, засега неосъществена, е да достигне до 1000 абонамента...

Това не изглежда ли странно на някого в редакцията? Защо според тях толкова хора, които са учили хуманитарни науки, които правят изкуство, или които - бидейки например програмисти - мислят за тези неща, не се абонират? След като блоговете доказват, че мислещите хора правят идеи и красота и без този вестник? И след като, ако се огледа човек, навсякъде бълбукат философски разговори, никнат интересни неща, издават се книги и се гледат образи? И кога ще спрат да се оплакват от беднотията, която не позволявала на хората да се замислят за идеи? При положение, че според тях идеалната идея е стерилно опакованата в амбалаж от техния вестник?

Защо не съм участвала в писателска работилница досега? И въобще, защо не съм демонстрирала много присъствие в интернет доскоро? Защото не бях подготвена за по-остра критика. А как става тази подготовка? По един единствен начин - чрез критика. Като те критикуват, се научаваш да отвръщаш, да защитаваш идеалите си, да заставаш зад думите си.

Това е, ако успееш да се въздържиш от отмъстителност. Ако съумееш да защитиш своето, без да прекрачиш някои граници.

Има обаче и друга възможност - да се уплашиш. Да се затвориш в черупката си, ако си твърде чувствителен и приемаш всичко лично.

Възможно е да се огорчиш, да се подтиснеш. Възможно е да решиш, че няма смисъл.

Какво всъщност е градивна критика - да пощадиш човека отсреща, като му спестиш част от истината, или да не го пощадиш, да му я хвърлиш в лицето - твоята малка, субективна истина - и да го оставиш да се оправя сам.

Ако си никой, това може да не го смути, но ако си авторитет за него, можеш да му нанесеш непоправима вреда.

Ако си изправен срещу човек, който не е сигурен в себе си, имаш две възможности - да постъпиш деликатно - да му кажеш мнението си, но без да му го натрапваш и триеш в лицето. Или да го сразиш с един удар на меча си.

(Най-лошият случай е, когато един несигурен човек критикува или поучава друг несигурен човек.)

В повечето случаи не знаеш какъв точно е човекът отсреща, но ако си направиш труда, можеш да разбереш, като прочетеш написаното от него. Намери го, опознай го, и после реши как да постъпиш. Много е лесно да се покажеш по-силен от него, по-умен, по-знаещ, без да ти пука кой стои срещу теб. Но има хора, които приемат всичко по-навътре от други.

Аз съдя отчасти за хората по това дали когато говорим, се стремят най-вече да изтъкнат себе си, или наистина говорят с мен. По това ги избирам. И макар линията да е много тънка, имам усет за нея, който рядко ме подвежда.

И на всичкото отгоре съм много, ама много сантиментална - веднъж харесам ли някого истински, от там нататък каквото и да направи той, го приемам. Да, каквито и да ги върши.

Но когато пък някой ме отблъсне истински, важи същото - може после да срине планини, за да ми покаже, че не е такъв, но нещо в мен не ще да се пречупи, за да го приема.

Дългичко стана. Нищо чудно някъде между началото и края пак да си противореча. Просто си излях мислите, без да ги редактирам.

Та, за какво беше поста ми? За ползата от критиката? Да, полза от нея има, но когато е поднесена по подходящ начин. Ако искаш да помогнеш на някого, намери към него най-добрия възможен път. Подходи към него лично - такъв, какъвто го познаваш, а не изхождайки само от себе си, за да се изтъкнеш ти в цялата тази работа.

Малко назидателно стана накрая, но знае ли човек, може пък да назидавам себе си...

Не отричам критиката като педагогически похват, но тя трябва да се употребява пестеливо – като тоягата, с която дежурният будистки монах цапардосва някой отнесен по време на обучение брат. Когато започнеш да повтаряш едно и също без да постигаш какъвто и да е ефект, бива да се сетиш, че е време да смениш тактиката и да се замислиш дали стратегията ти не е погрешна от самото начало.

Разбирам фрустрацията на Иван и Андрей, защото тя е мой спътник. Време е да осъзнаят, че добрите продуценти са не само бизнесмени и артисти по призвание, но и лидери. Ето това липсва на Иван и Андрей, в които виждам не по-малко потенциал, отколкото у Иван Ангелов.

Така че биваше да се сетят да подложат на психоанализа и самите себе си. Те са хора, които могат да си позволят продължителна качествена психотерапия и обучения със свестни учители – неща, които самата аз бих направила в момента, в който ми се отвори възможност.

Музикалните педагози са си музикални педагози, а другите педагози и психолозите са друго нещо. Ако бях продуцент на Мюзик Айдъл, щях да включва в екипа точно такива хора, които да помагат на състезатели и екип да функционират по-добре. Мъдри и спокойни хора като Женицата в Жълто биха могли да изградят доста ведра атмосфера в подобни проекти и не вярвам да струват драстично по-скъпо от нафуканите стилисти.

Някой има ли представа дали за изпълнението на подобни проекти е обичайно в екипа да се включват педагози, психолози и подобни (може и будистки монаси) или да е чувал за единични случаи по света и у нас?

Ако те кефя, гласувай за мен.

[...] Ерудицията му на литератор, сладкодумието на речта, точните му и мъдри оценки респектираха, без да нараняват, убеждаваха - без да назидават. Говореше кротко, с глух глас, но думите му тежаха и оставяха следа. Книгата му "Кинокритика" (1962) се оказа първа в професионалната литература, но той никога не надценяваше това първенство и до последния си ден се чувстваше само равнопоставен колега сред другите в гилдията. Умееше да се радва на чуждия успех и поощряваше младите в киното, но имаше и благородството да успокоява неуспелите. Защото бе добър, чувствителен човек и от житейския си опит знаеше, че в изкуството няма окончателни присъди, че неуспехът може да се преодолее, а само времето разполага с истината. [...]

Тия думи пише за Яко Молхов през 2001 г. кинокритикът проф. д.н. Божидар Манов.

Яко Аврамов Молхов е български литературен и кинокритик, сценарист, писател, член на СБП. Роден е на 29 декември 1915 г. в с. Каменица (днешен квартал във Велинград) в многодетното семейство на дребен търговец, евреин. След като баща му загива в Първата световна война семейството се мести в София през 1926 г. Яко завършва гимназия и записва право в Софийския университет. Междувременно започва работа като търговски служещ. През време на Втората световна война е принуден да прекъсне образованието си, заради антиеврейските закони. Молхов става член на Работническия младежки съюз от 1930 г. и развива организационна и пропагандна дейност сред учениците в София и в родния си край. Става партиен секретар и член на секторно ръководство в кв. Ючбунар.

В периода 1948 — 1952 г. работи в Българска кинематография и като редактор в сценарната редакция в Студията за игрални филми в Бояна. От 1952 до 1963 г. е главен редактор на сп. „Киноизкуство“. През 1962 г. издава книгата „Кинокритика“, която представлява една от първите професионални разработки в областта у нас. До началото на 70-те е редактор в Студията за научно-популярни филми, а сетне — завежда отдел Белетристика в сп. „Пламък“.

Встрани от кинокритиката, Яко Молхов развива и активна литературно-критическа дейност, главно през периода на социалистическо управление. Сред по-специалните му интереси са мемоарната и детската литература, както и творчеството на евреите в българската литература, за чийто принос днес той е обвиняван, като „съчинител” от страна на някои крайно десни организации.

Молхов е автор на редица статии и рецензии върху творчеството на Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиан Станев, Иван Мартинов, Андрей Гуляшки, Цветан Ангелов и др. Критиката му не подминава и представители на чуждата литература — А. Т. Твардовски, Б. Н. Полевой, Максим Горки, Иля Еренбург, А. П. Гайдар, Ромен Ролан, Стефан Цвайг и др.

Първият ми сблъсък с името на Молхов бе около „случаят „Тютюн” — паметно събитие в родната ни литературна история. Романът „Тютюн“ на Димитър Димов — едно от най-крупните произведения на българската литература от средата на миналото столетие — е издаден през 1951 г. Идната година два доклада и 23 изказвания на редица критици и писатели, светила на Марксистко-ленинската естетическа догматика от секция „Белетристика” към СБП, разпъват на кръст романа на Димов с остра критика. Някои от тях, в пълен плен на култа към личността, дори правят опит да го отрекат изцяло. Сред твърденията са, че „...Произведението не е художествено...”, че тоя роман е провал, че е рожба на „буржоазнореакционното фройдистко схващане за човешката личност” и др. под. След позорно тридневно обсъждане в Съюза на българските писатели и редица остри статии, някои от които достигат и до периодичния печат, е взето единодушно заключение от страна на критиците, че романът трябва да се преработи.

Протоколът от дискусията е един истински исторически документ, свидетелстващ за т.нар. „култ към личността”. Тая реакция е нормална, тъй като тоя култ към личността, наложил се и в литературната критика, си поставя сериозната задача да преобрази българската литература по изцяло нов, марксиско-ленински модел. Основен проблем в романа на Димов е, че героите не отговарят на стереотипите, което се налагат в обществото по онова време — вярата, че мирогледът и морала на човек се определят от класовият му произход. След оказан върху Димов натиск чрез редица препоръки в специализирания и периодичен печат, както и в самият съюз на писателите, той се съгласява да преработи творбата си. През 1953 г. издателство „Народна култура“ ангажира като цензор на Димитър Димов по работата му върху преработката на „Тютюн“ (1951) Яко Молхов. Преработената версия на излиза през 1954 г. С това за мен Молхов оставя най-ярка следа в родната литература.

Молхов работи и като сценарист. Автор е на сценариите към филмите „Той не умира“ (1949, в съавторство), „Кратка изповед“ (1972) и „Захари Стоянов“ (1975). Превежда творби на А. С. Пушкин, В. П. Катаев, Иля Еренбург и др.

След 1989 г. Яко Молхов развива качествено нови насоки в разработките си. Сред най-забележителните в това отношение е статията му „Евреи-писатели в съвременната българска литература“, част от сборника „Литературата на малцинствата в България след Освобождението“ (том І).

Дистанцирал се от обществения живот през последните си години Яко Молхов умира на 8 април 2001 г. в Лос Анджелис, САЩ.

Прочетени

Платон и птицечовката влизат в бара на Каркарт и Клайн. Това е най-невероятната книга, която съм чела напоследък и точно щях да пиша специален пост за нея с препоръка веднага да се преведе и да се възприеме като задължителен учебник по философия в гимназията. Но видях, че идеята вече е приложена: книгата е преведена още през есента, но доста ингорирана от българския пазар, съдейки по липса на каквито и да било отзиви или пък бум на интерес към философията. Рецензии за нея в български сайтове няма, а само кратко описание, но и то погрешно. Пишат я, че може "да хвърли светлина и върху най-заплетените философски проблеми" - това не е вярно. Никаква светлина към проблеми не хвърля, но хвърля кристална яснота върху понятията от философията с вицове, историйки и шеги. Ето как е обяснен например лъжливия аргумент post hoc, ergo propter hoc ("след него, значи заради него"):

Тя всеки ден излиза на прага и възкликва: "Да бъде тази къща закриляна от тигри!" После влиза. Накрая й казахме: "За какво? Хиляда мили наоколо няма и един тигър." Тя отговори: "Ето, виждаш ли? Има ефект."

Както разбрах от един блог наскоро, в училище преподаването по философия е доста формално (конкретно, според изказването философията отричала религията). Не се учудвам, като имам предвид учебниците по история и сега тази книжка може да реши тотално проблема с учебниците пък по философия като ги замести. Авторите са завършили философия в Харвард, после преквалифицирали се на близката професия комедианти, а сега съчетават и двата типа мъдрост в това гениално книжле. А, и е бестселър в САЩ (доживяхме философски труд да стане бестселър).

Три чаши чай от Грег Мортенсън. За тази книга няма да пиша много, защото мисля да пиша за нея по-нататък... Във всеки случай дойде меко и плавно и светло и ми показа как може да се променя света към по-добро на практика дори и там, където няма надежда и без да го префасонираш по свой тертип с намесата си. Освен това е много открита и ненаивна, показа ми хора, които не познавах по един много искрен начин.

Най-симпатичното нещо, което четох и продължавам да попрочитам напоследък е серия латиноамерикански книжки-комикси. Библиотеката за редки и специални издания и ръкописи редки е решила (всъщност се е съгласила след много убеждаване) да започне колекция от латиноамерикански комикси. Аз съм в притежание на известно количество такива компрометиращи материали, които в Мексико могат да се намерят в невзрачни оказионни (не антикварни) книжарници на нищожни цени, дори и доста стари издания. Разбира се, в окаяно състояние са, не само защото са били разлиствани от много фенове, а и защото естествено са напечатани на киселинна, вече пожълтяла хартия. Така че за низвергнатите комикси сега ще се осигуряват консервираща температурна среда, специални кутии, че дори и стипендия за студенти, които да ги обработват и описват. А то от комиксите може да се разбере страшно много за произвелата ги култура. Така че, пазете си старите комикси! (А ако не ви трябват, подарявайте ги на мен, независимо на какъв език са ;)...)

От книжарницата

За грозотата, Умберто Еко. Не е точно типичен Еков трактат, а справочник с визуален и текстов материал за грозното, което никой не може да определи с думи що за животно е, ами си е ценностен коментар за самия обект. Това е продължение на книгата/cd История на красотата, но по-интересно и май издадено направо на английски. Ето примерче по отнишение на Фройд и неговото Unheimlich: лампата, която се вдига и полита във въздуха сама е ситуативно грозно, защото предизвиква дискомфорт и е ужасяващо, едва ли не неприлично, макар и не естетическо такова. Интелектуална несигурност от неразбирането на явлението и липса на хармония в света, един вид. Картинките, които следват в тази част са от разни приказки на братя Грим и Е.Т.А. Хофман (какво друго): мишки, облечени в ливреи, жена-автомат в най-дребните анатомични подробности и автопортрет на Фрида Кало. Интересен извор на много идеи и въобще разбиране на света през друга призма.

Да спасяваш рибите от издавяне от Ейми Тран. Препоръчаха ми я като пример как писането за конфликта между поколенията от гледна точка на американците от китайски произход може да се чувства и изглежда така различно (базата за сравнение беше латиноамерикански произход). За Китай не знаех почти нищо докато не започнах да научавам това-онова от една близка приятелка от Хонг Конг. Нямам търпение да я прочета...

Звездоловка от Зое Валдес (кубинка в изгнание). Още не съм я започнала, но ми харесват други нейни книги (освен всичко, вплита интересно народни вярвания и самоирония, и спомени от някакво социалистическо тийнейджърско минало).

Книжки с картинки
Обаче има и книги, на които само разглеждам картинките. Макар че излизат от правилата на играта, няма да е честно да ги изключа. Ето последните:

Средновековни зверове от Ан Пейн. Събрани картинки от средновековен бестиарий със щедри миниатюри. И понеже животните всъщност са въплъщение на хорските характери, бестиарият е извор на забавни поучения. Пчелите са модел на перфектното общество, яребицата е нелоялна: краде чужди яйца и е хомосексуален насилник (откъде им хрумна!), бухалът (тук нарисуван точно като един мой познат) е съмнителен аутсайдер.

400 фотографии на Ансел Адамс. Разглеждам тези картинки с надежда един ден моите снимки да се получават също толкова хубави ;) Купих си я точно с учебна цел.

Бароковият свят на Фернандо Ботеро. А тази книжка не е само за разглеждане, ами към всяка картинка си има и тълкуване, което ме интересува. Интересно виждане за Фернандо Ботеро, един от моите любими колумбийци, на базата на неговата колумбиалност (или колумбийщина) - че всъщност всичко това било барок: преувеличение, игра на илюзия, възприятие за физическо присъствие, некомфортност на чувствата.

Отдел справочна литература
Препрочитам често книги, най-вече търсейки нещо конкретно, което ми трябва. Имам любими книги, които знам, че съдържат събрана мъдрост, но отварям само по работа (например Декамерон, който е политическа философия за един по-добър свят - не книга с пикантни истории, каквито слухове се разпространяваха в детството ми). Друга важна книга е Романът на розата - всъщност една приятелка ми заяви, че като има деца ще ги отглежда с тази книга като свято настолно четиво на мястото на Библията. Не знам как може да се получи, но напълно разбирам какво има предвид. Вътре е претъпкано с алегории за живота, ценности, дълбоки смисли за живота и все така. Но имам и някои книги за духовна справка:

Скъпоценните писания на Калил Гибран. Тази книга отварям винаги, когато търся някакъв духовен съвет. В нея няма съвети, а само притчи, които ми действат като просветление. Калил Гибран е много интересна личност - не знам дали е превеждан на български, но си заслужава човек да го опознае.

Сто сонета за любовта от Пабло Неруда. Също любимо място за търсене на просветление независимо от повода.

Железният Ханс от Робърт Блай. Това е книга, която ми беше препоръчана, за да разбера как растат момчетата (нали не съм имала брат и не знаех как се чувства едно малко момче, sigh). Интересна е, поетична и вдъхновяваща, без да бъде приемана като буквално ръководство за отглеждане на момчета. Следва една известна приказка от Братя Грим, а Робърт Блай е известен поет.

Възможни книги
И накрая, пак извън правилата. Ето три книги, които не съществуват, но бих искала да бъдат написани и искам да ги прочета. Или може би вече ги има, а просто аз не знам.

Българска детска книжка
Oтдавна не съм чела една хубава, съвременна българска детска книжка. Преди време обследвах щателно целия детски пазар, с търсене онлайн по всичките български книжарници и не намерих нито една, която да отговори на горните изисквания: съвременна, детска, българска. Намерих една-две, които не ми харесаха. Има едно изключение, което ми хареса много, Гората на призраците на Златко Енев, но не знам дали то може да се класифицира като българско, защото Златко отдавна живее в Берлин. Тоест, разбира се, че той е българин, но самото явление неговата книжка не е продукт на българска издателска политика. Статия за детската книга в последния брой на Култура потвърждава това мое мнение.

Паралелни светове
Миналата неделя в книжарницата се зачетох една много интересна книгжа - лични спомени на жени, родили извънбрачни деца преди 30тина години, повечето като тийнейджърки. Тогава абортът не е бил разрешен, самотното майчинство не е било прието и разбира се, единствената алтернатива е била да дадат детето си за осиновяване. Не съм предполагала колко мъчително може да бъде да дадеш детето си за осиновяване, дори и то да не е било желано. Много по-мъчително от аборта. Иска ми се да прочета събрани лични истории на хора, които са се чувствали различни в България и чиито преживявания са останали недостъпни за мен. Не хора, които, бидейки различни, са си живеели в своята собствена общност, а такива, които самата среда е карала да осъзнават различието си (например, някой помак живеещ сред християни, не сред други помаци).

Чужда България
Искам също да прочета роман, написан от гледната точка на чужденец, живеещ в България (но за по-дълго време, не турист). Може би тази книга е подвид на горната, но е малко по-различна, защото би ми помогнала да разбера по-добре себе си :)

Сега, идва ред на други да споделят за своите книжлета. Избирам ги сред такива, които не са участвали в играта, които не пишат вече за всички прочетени книги в блога си, които имат блог, чиито блог не е тематичен и които нямат нищо против да бъдат посочвани... Лешничка, Марсиан, Божо, Scanman, Астилар, Бианка (а ако вече сте писали за някоя книга от съответния списък,, можете да сложите линкове).

Правилата са следните:

- посочете последните три книги, които сте прочели
- посочете последните три книги, които сте купили
- посочете три книги, които бихте прочели отново.

Днес се навършва една година от смъртта на Барбара Гитингс (1932-2007) — една от най-бележитите гей активистки в САЩ, чието име е сред пионерите на движението. Тя е организаторка на подразделението на Дъщерите на Билитис в Ню Йорк — първата американска лесбийска организация. Заедно с активиста Франк Кемъни са сред първите, които привличат внимание към неравноправното третиране на хомосексуалните американски граждани от страна на Държавния департамент на САЩ и е ключова фигура в кампанията по изваждане на хомосексуалността от диагностичния списък с психични заболявания на Американската психиатрична асоциация. Тя е обявена за доживотен член на Американската библиотечна асоциация, с която Гитингс работи тясно по осигуряване по-широка достъпност на библиотечните материали свързани с хомосексуалността и нехетеросексуалните малцинства.

Гитингс е родена на 31 юли 1932 г. във Виена, Австрия, където баща й е назначен на дипломатическа служба. Семейството се връща да живее в Уилмингтън, щата Делауеър, САЩ, през 1940 г.

Гитингс твърди, че за пръв път чува думата „хомосексуален” в гимназията, когато й е отказано включване в Обществото на национална гордост — американска организация на ученици-гимназисти, членството в която се получава за особени постижения в обучението, лидерството, обществената служба и „морални и етични принципи”.

Докато специализира драматично изкуство в Северозападния университет Гитингс се сприятелява тясно с друга студентка, от което плъзват слухове, че двете са лесбийки. Това е времето в което тя за пръв път започва да изучава своята полова ориентация. Подозренията й за нейната същност се потвърждават след услужливото предложение на някакъв психиатър да я „излекува”. Барбара обаче няма пари за редовни посещения на консултациите, а баща й отказал помощ, тъй като нямало проблем, който психиатъра да може да реши, а местният пастор не. Приятелката на Гитингс й предлага да ограничат контактите си, за да не дават хляб на клюките.

Лишена от възможност да поговори с някого откровено и непредубедено за проблемите Барбара се заравя в книгите и търси отговори на въпросите си в тях. Тя не открива много, а малкото което открива може да се опише накратко с „девиация”, „перверзия” и „анормалност”. Информацията, която тя намира, е главно свързана с мъжката хомосексуалност. В интервю от 2001 г. тя си спомня: „Мислех си, че това не се отнася до мен. Нищо не пишеше за любов и щастие. Трябваше да има и нещо по-добро.”

Личното й проучване отнема толкова много време, че накрая е изключена от училището. „Целта ми не беше просто търсене на обща представа за нещата. Аз исках отговори за себе и това какъв щеше да бъде живота ми. Затова спряха да посещавам часовете и започнах да ходя в библиотеката. По това време нямаше организации към които да се обърна за помощ и само библиотеката беше безопасно място, макар информацията там да бе потискаща.”

Въпреки провала с обучението Гитингс се връща у дома без да се отказва от търсенето си. 17-годишна тя попада на някои от най-популярните романи (доколкото може да се говори за популярност при тази тематика), свързани с хомосексуалността (по-специално женската) от това време, като „Нощен лес” (Nightwood, 1936) на Джуна Барнс, с предговор от самият Т.С. Елиът, „Кладенецът на самотата” (The Well of Loneliness, 1928) на Маргьорит Радклив Хол, и др. Един ден баща й открива „Кладенецът...” сред нещата й и написва в писмо (тъй като не желае да говори очи в очи с нея по темата) нареждане да изгори книгата.

Следва кратък курс по анормална психиатрия, на който се запознава с първата си истинска любовница, а след това заминава да живее сама във Филаделфия едва 18-годишна. Там се запалва по планинарството. Започва да се облича като мъж, защото „мислех, че това е начина да покажа, че съм гей. Сега е различно, но в началото на 50-те имаше само два типа жени в гей баровете — бъч (мъжествени) с къси коси и мъжки дрехи и женствените, с високи токчета и грим. Не си падах по токчета и грим, така че си мислех, че просто трябва да стана от другия тип.”

Барбара не намира много общо между себе си и жените в тези барове и тя решава да колекционира книги. По съвет на Едуард Сагарин, една от най-противоречивите личности в историята на американския гей активизъм, тя заминава за Калифорния, за да посети ONE, Inc. — една от първите хомофилски организации в САЩ. Там се запознава и с две от основателките на Дъщерите на Билитис от Сан Франциско — първата лесбийска организация. Третото подобно сдружение по това време е обществото Маташин. В последствие Барбара основава клон на движението Дащерите на Билитис в Ню Йорк.

Започват редовни срещи и първи стъпки по изграждане на движение за извоюване на равни социални права за хомосексуалните. Срещите се провеждат в частни домове, няма стриктна организация, хората дори често не се изслушват. По-късно Гитингс разказва за въодушевлението, изпитвано по онова време, от всеки нов член и от всяко обществено внимание, насочвано към тях и проблемите им. От 1963 до 1966 г. Гитингс е редактор на „Стълбата” — официалното списание на организацията.

През 1963 г. на конференцията на новосформираната Хомофилска организация на източния бряг има и изказване на д-р Албърт Елис, считан за един от най-влиятелните психолози. Елис изказва твърдението, че „крайната хомосексуалност” е психопатия. Само две години по-късно той ще издаде книгата „Хомосексуалността: причини и лечение”, а през 1976 г., след свалянето на хомосексуалността от списъка с психични заболявания на Американската психиатрична асоциация (АПА), ще се обърне на 180 градуса в книгата си „Сексът и свободният мъж” и ще стане дейно подкрепящ равните гей права.

Гитингс присъства на тази среща и остава впечатлена не от Елис, а от говорилият след него Франк Кемъни. Кемъни, доктор по астрономия с диплома от Харвард, е ветеран от Втората световна война, един от бащите на американското движение за равни гей права и един от хората радикализирали хомофилската доктрина до степен, достатъчна да създаде масовото движение за равни права, подето през 1969 г. след събитията в Стоунуол. Кемъни впечатлява Барбара с твърдението си, че е безсмислено да се търсят причини и лечения за хомосексуалността, след като няма никакво доказателство, че тя въобще е патология. „Мнението ми се промени едва с изказването на Кемъни, който дойде и каза ясно, решително и недвусмислено, че хомосексуалността не е болест, нередност или малфункция, а че е напълно равносилна на хетеросексуалността... И изведнъж погледнах на неща, случили се в миналото, в съвсем друга светлина и заех позиция, която силно се отклоняваше от тази на Дъщерите на Билитис.”

Барбара прави радикални промени в „Стълбата”, като започва да публикува все по-полемични статии, адресирани към политически апатичните хомосексуални жени; публикува вместо рисунки снимки на истински лесбийки; включва слогъна „Лесбийско ревю” точно под името на списанието и т.н. Тя започва да разпространява „Стълбата” в няколко книжарници в Ню Йорк и Филаделфия, като продава средно по 100 броя месечно.

През 1965 г. Гитингс участва в първите плакатни протестни шествия на гейове и лесбийки пред Белия дом, Държавния департамент и Залата на независимостта във Филаделфия. Протестите са срещу политиката на дискриминация от страна на федералното правителство спрямо хомосексуалните.

През 1966 г. раздорът й с Дъщерите на Билитис достига кулминацията си, след като тя премахва надписа „Само за възрастни” от корицата на списанието. През следващата година тя и Кемъни се изправят срещу небезизвестният д-р Чарлз Сокаридис, един от бащите на анти-хомосексуалната идеология в САЩ, в публично изслушване на Министерството на отбраната, където Сокаридис твърди, че хомосексуалността е лечима болест, а те двамата защитават позицията, че практиката на уволняване на „изобличените” в хомосексуалност служители на министерството трябва да се прекрати. В края на дебата министерството изключва Сокаридис от списъка си с надеждни консултанти.

През 1972 г. Гитингс и Кемъни организират дискусия с Американската психиатрична асоциация на тема „Психиатрията: приятел или враг на хомосексуалните”. Когато Кей Лахузен, дългогодишна партньорка в личния живот на Барбара, забелязва, че всички участващи в дискусията психиатри са хетеросексуални, Гитингс се възпротивява. По-късно тя си спомня думите на Кей: „Това не е честно. Имаме двама специалисти-психиатри срещу двама гей-активисти, а имаме нужда от човек, който е и двете.” Ръководителя на консултативната група, д-р Кент Робинсън, се съгласява да включи гей психиатър, стига въобще да се намери такъв. „Кей и аз — разказва Гитингс — провеждахме телефонни обаждания и писахме писма из цялата страна.”

Накрая един психиатър от Филаделфия се съгласява да участва, но при условие, че ще бъде с дегизировка, микрофон, променящ гласа и с псевдонима „Д-р Х. Анонимен”. Това — става ясно след събитията от онова време — е психологът Джон Е. Фрайър, който на срещата разказва как е трябвало да крие гей-идентичността си, за да може да упражнява професията си (на снимката в ляво от ляво надясно — Гитингс, Кемъни и Фрайър, дегизиран като Д-р Х.). Гитингс чете писмата на редица психиатри, отказали участие поради страх от обществен остракизъм. По-късно тя описва тази среща като „преобразяваща”.

Следват събития, които вероятно ще разкажем друг път, и които водят до свалянето на хомосексуалността от списъка с психични заболявания на АПА. Гитингс е снимана за първа страница на вестник от Филаделфия със заглавие „20 милиона хомосексуални бяха мигновено излекувани”.

16 усилни години Гитингс работи с редица американски библиотеки по набавянето на материали свързани с хомосексуалността, сваляне на цензурата и дискриминацията на работното място. Тя спомага за начеването на организация, която по-късно се превръща в Национална работна група по проблемите на гейовете и лесбийките. Член на борда й през 80-те, окуражава сестрите от Съюза на хомосексуалните медицински сестри, участва в годишните конференции на АПА от 1972, 1976, и 1978 г., а така също и в редица документални филми за гей движението в САЩ. През 2006 г., заедно с Франк Кемъни, получават първата награда „Джон Фрайър” на АПА, кръстена на Д-р Х. Анонимен. Наградата се присъжда на хора с принос в областта на психичното здраве на нехетеросексуалните малцинства.

След смела борба с рак на гърдата, Барбара Гитингс почина на 18 февруари 2007 г. в Кенет Скуеър, Пенсилвания, на 75-годишна възраст. До края на живота си тя остава заедно с партньорката си Кей Тобин Лахузен. До последно двете заедно са активни членове на ЛГБТ организации.

Другата личност, за която искам вкратце да напомня днес, е академик Пантелей Зарев — български литературен критик и теоретик, член на БОНСС, член на ЦК на БКП, ректор на СУ „Св. Климент Охридски” (1968-1972), председател на Съюза на писателите (СБА) и един от близките до Тодор Живков хора през време на комунистическата диктатура у нас. Миналата година на днешната дата се навършиха 10 години от смъртта му. Тук, не от неуважение, аз ще бъда съвсем кратък. Просто Зарев е спорна личност, определян от някои като „лакей на Тато”, от други като „корифей на социалистическия реализъм”.

Аз искам да сложа и неговото име тук, не за друго, а защото той бе един от най-плодовитите литературни критици, автор на цяла една панорама на българската литература и литературна критика. Вярно е, че той бе едно от имената, които прекроиха българското литературознание в нови, класово-партийни одежди. Той е и автор на изумителната статия за „творчеството” на Тодор Живков в „Речник на българската литература (Т. 2, 1977 г.), където Тато и представен в светлината на деец на литературата (статията е изумителна поради факта, че прави от нищо нещо).

Творчеството си започва с белетристика: „По крайбрежието” (разкази, 1938 г.), „Боян партизанинът” (разкази, 1945 г.). Сред основните му трудове са в областта на критиката, теорията и историята на литературата са „Класика и съвременност" (1961 г.), „Панорама на българската литература" — I том (1966 г.), II том (1967 г.), III том (1969 г.), IV том (1973 г.), V том (1976 г.), „Структурализъм, литературознание и естетически идеал” (1969 г.), „Народопсихология и литература” (1970 г.), „Богатството на гения” (1977 г.), „Теория на литературата” (2 т., 1979-1981 г.), „Българска класика” (2 т., 1986-1987 г.), „История на българската литературна критика" (3 тома), множество литературни портрети, сред които на Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Богомил Райнов.

01.06.2007 

/Фили/ С присъединяването си към Европейския съюз от началото на 2007 година, България се превърна в страна, която се стреми да се впише не само в политическата и икономическата общност на Стария континент, но и в европейската духовна и културна традиция.

Както по отношение на много други сфери, и тук съществуват твърде сериозни  разлики между българските и европейските измерения. Мнозина смятат дори, че е много вероятно икономическата пропаст, дистанцията в политическите традиции и неравностите по отношение на правенето и спазването на законите да бъдат доста по-бързо преодолени, отколкото културните различия, отколкото промяната в обществените и индивидуалните рефлекси по отношение на изкуството и духовността.

Разбира се, темата е твърде обширна, за да се изчерпи с един бърз анализ, но днес с Пламен Асенов, нашия политически коментатор в София, ще се опитаме да я погледнем от специфичен ъгъл – литературния живот, книгоиздаването и книгоразпространението в България. Както на всеки 1 юни, така и днес в България се празнува Денят на детето. Именно от детската литература тръгва разговора ни с Пламен, който, освен журналист, е и писател и - случайно или не, но точно днес представя за първи път публично своята нова детска книга в Пловдив.  

- Пламен, по света обикновено на детската литература се отделя сериозно внимание. Тя е сред най-тиражните планове на издателите и се свързва с най-добрите продажби на разпространителите. Така ли е и в България? 

- Що се отнася до плановете на издателите и продажбите на разпространителите, доколкото знам е така, Фили. Детската литература, заедно с различните речници и учебни помагала, заедно с енциклопедиите на някои от най-големите световни издатели, както, разбира се и със световните бестселъри, които се появяват тук, са сред най-търсените и най-продавани продукти на българския книжен пазар.

Това обаче не означава, че към детската литература се поддържа онова сериозно отношение, каквото е нормално да има. В края на краищата общественият интерес в случая би трябвало да е много ясен и видим – родителите би трябвало да се интересуват от това какво четат техните деца, на какво се учат, докато четат дадено нещо, дали то не е всъщност някаква литературна чалга, която да превърне отрочетата им в литературни инвалиди за цял живот. Но факт е, че подобен интерес се проявява само случайно. И затова никак не е случайно, че например в различните литературни или пък каквито и да било издания, на практика е невъзможно да срещнеш истинска задълбочена рецензия от критик за някакво явление в тази сфера.

До голяма степен това според мен се дължи на едно превърнало се вече в предразсъзък обществено убеждение, че детската литература най-често е писание от една страна наивно, от друга страна – поучително, а затова и недостатъчно задълбочено, което е интересно само за някакви си хлапета.

Но мисля, без да изпадам в повече критични обяснения, че ако се погледне назад в историята на българската детска литература, може човек веднага да разбере, че това предпоставено мнение всъщност си има и твърде сериозни основания.

Впрочем, като говорим за детска литература в случая, аз имам предвид, че положението с нея е горе-долу същото, както и положението на нещата при  литературата за възрастни. Дори и да се обзаложим на нещо твърде сериозно, надали ще можеш да се сетиш, Фили, за поне едно име на български писател, който е пробил и е станал известен по света, или хайде, поне да е добре издаван по света, само заради качествата на неговите работи, а не, както беше по комунистическо време, защото държавата е платила, та да бъде издаден във Франция например. 

- Ще загубиш баса, защото се сещам за Христо Бойчев, българският драматург, който получи награда в Англия лично от Харолд Пинтър и оттогава насам пиесите му се играят в редица театри по света..... 

- Права си, но Христо Бойчев сигурно е точно онова изключение, което  потвърждава правилото. Преди време четох едно интервю с него, в което той каза, че на практика не иска да поставя пиесите си в България, защото българските театри не искат да плащат нормално на авторите. “Те предпочитат да правят безумни адаптации по текстове на колегата Шекспир – каза почти дословно в това интервю Бойчев със свойственото си чувство за хумор – отколкото да потърсят стойностите на едно истинско съвременно мислене”. И е факт. Ако погледнеш афиша на българските театри, ще видиш, че над деветдесет процента от репертоара се състои от адаптации на разни текстове – не само Шекспир, никой не е пожален в това адаптиране. Но то се прави, защото, първо, струва по-евтино и второ, защото например на някой режисьор или актьор с режисьорски амбиции след известно време, прекарано на сцената, започва да му се струва, че словото в театъра е нещо второстепенно и той може да си прави с него каквото си иска, че лесно може да си го нагажда към някакви собствени “виждания” за правене на театър.

Но отклонението, което направихме в случая с театралната тема никак не е случайно, защото по много подобен начин стоят нещата и в сферата на детската литература. Ако минеш през книжарниците в България сега, ще видиш няколко открояващи се типа такава книжнина. Единият тип са познатите на всички ни класически приказки – било от български, било от чужди автори. При тях бедата идва от това, че те много често също се представят в адаптиран вид, по скоро даже не са толкова адаптирани, колкото са просто съкратени, с цел, най-вероятно, съкращаване и на разходите за хартия и мастило.

Вторият тип подобни книги са писания, може да се каже анонимни, макар че имената на технит�