Интересно, что Бэкон сказал бы про ICQ...

(c) Dr. Agon

През изминалите години хората в България се държат все по-обидно и унизително към учителите. Заплатите им са прекалено ниски (нещо, което се отразява тежко на мотивацията и самочувствието им). Стават жертви на родителски и дори ученически подигравки, които надминават далеч границите на търпимостта. Способните хора, които са избрали да се занимават с преподаване, постепенно се преориентират. На тяхно място идват други, които не могат да си намерят по-добра работа и се хващат само за отбиване на номера. Те дават храна и за основателни нападки към учителското съсловие, с което още повече обезценяват професията в очите на обществото. Нещо повече – при това положение на нещата, държавата практически е спряла да подготвя добри учители.

Да погледнем Педагогическия факултет* на Софийския университет. Преподавателската тапия не дава почти никакви шансове за достойна реализация, а умните и амбициозни деца искат да успеят в живота. Те се насочват към други специалности.

В Педагогическия факултет се влиза с най-ниските оценки на приемните изпити. С най-слабия успех. Т.е. това са най-неуспешните, най-неспособните кандидати в образователно отношение (с малки изключения). След 4 г. в университета, на тях ще се падне отговорността да градят бъдещия капацитет на нацията от знания и умения. Криво-ляво, тези посредствени хора завършват университета и някаква част от тях стават учители. Посредствени учители. Как можем да очакваме неграмотни преподаватели със слаби педагогически умения да подготвят грамотни и дисциплинирани ученици?

Неграмотните ученици след време стават неграмотни родители, които възпитават децата си в неуважение към учебния процес. Новите, по-невъзпитани деца се срещат с новите, по-неграмотни учители...

Крайният резултат е, че качеството на образованието пада. Голяма част от учениците дори вече не могат да пишат правилно на български език. А това е толкова просто и базово умение.

Докога?

Този цикъл е дълъг. В него се влиза бавно и се излиза още по-бавно. Това означава, че ако искаме след 15-20 г. да имаме грамотни, образовани българчета, трябва да положим усилия отсега. Наясно съм, че заплатите на учителите не са единственият фактор за качеството на образованието, но са достатъчно важен, значим фактор.

Може би някои хора ще се запитат - защо да дадем повече пари на учителите, а не на някоя друга обществена професия? Това е въпрос на приоритети. Моето мнение е, че учението е изключително важно за икономическото развитие на страната и заслужава подобаващо внимание.

За да растат доходите на цялото население, производителността трябва да се увеличава. Това става с повече знания. Знанието е капитал (човешки капитал), който може да носи огромна възвращаемост. Ние обаче нямаме никакъв шанс да изградим този капитал, плащайки на създателите му по-малко, отколкото изкарва продавач на сергия.

Давам си сметка, че поради неспособното, корумпирано управление на страната, образованите хора я напускат. Дори да инвестираме в образование, ние ще губим голяма част от тази инвестиция. Въпреки това, нямаме време за губене.
Ефектите от подобрената мотивация могат да се усетят след 10-15 г. Това е достатъчно дълъг срок, през който можем да създадем нужните стимули образованите ни сънародници да останат в България.

* Извинявам се за антирекламата на Педагогическия факултет. Уважавам Софийския университет, но не мога да премълча това срамно положение. Пък и хората в този факултет не са виновни. В случая става въпрос за продължителна държавна политика на девалвиране на образованието.

И още нещо – мисля, че Първанов трябва да се махне.

Последна редакция: 11.08.2008

Така например, през 1975 година Schorsch в своя публикация, обръща внимание, че в продължение на 150 години, сексуалните знания и определения са съществували единствено във вид на психиатрична патология на сексуалността. Сексуалните перверзии, като предмет на изследване, били отделени без каквото и да било научно обосноваване на нормалността и просто били причислени според консервативни учени като ненормалност. По такъв начин, сексуалните знания в рамките на психиатрията се свеждат единствено към сексуалната патология и в никакъв случай не могат да са единно цяло с теорията и практиката на истинската и реална наука, наречена сексология.

Във всички клинични дисциплини достигането до патологията, става чрез обосновано разглеждане на физиологичните процеси, които са присъщи за човека. За съжаление, в психиатрията, която си позволява да обсебва сексологията, всичко е патологично и ненормално, щом обслужва секса и сексуалността, без да се обърне внимание на физиологичните процеси, свързани със сексуалната сфера на човешкото същество. В психиатрията, сексуалната патология е разглеждана и оценявана единствено на основата на психиатрични критерии, от постулирането на понятия за "нормално поведение", а в редица случаи за изходни критерии се взима и т.нар. "здраво социално чувство", което е абсолютно неправилно. Първоначално, сексуалността като цяло не е била разглеждана от научна гледна точка. Не е била била изучавана подробно, и не са известни първите определения за това, кое е т.нар. нормално сексуално поведение, тъй като това се е считало за компромат на добрия морал. Известно е пагубното влияние върху науката в исторически аспект на редица религиозни течения, както и учения имащи за база религиозни, политически и псевдосоциални елементи.
Освен това, изходен пункт за оценка на сексуалната патология, не е "здравата" сексуалност (с нейните особености, които следвало да бъдат изучени от физиологична гледна точка, а не да се възприемат като състояние на морала и ценностната система), а комплекс от задължителни морални норми, което било подсилвано и от превъзпитателното направление в психиатрията. Във връзка с това, както физиологичните сексологични явления, така и сексологичните заболявания били квалифицирани от гледна точка на моралните разбирания. Съблюдаването на моралните норми по отношение на сексуалността, всъщност се припокривали или дори покривали представите за сексуално здраве. Физиологията на сексуалността също не е била изучавана, тъй като в съществуващите модели на психиатрично мислене тя не се явявала изходен пункт за оценка на сексуалната патология. По този начин тя се считала за безполезна от клинична гледна точка, което допълнително утежнявало състоянието на сексуалната физиология, под натиска на ученията за болния мозък на всички, които имали дадена сексуална проява. На фона на тази непоследователност и на измислени "нормативно-биологични" категории в рамките на психиатрията се развивала и науката за перверзиите като нозологична форма. Съвременният модел на разглеждане на сексуалните девиации и перверзии напълно пренебрегва и отказва нозологичната концепция на традиционната психиатрия и заложените в нея морални оценки като показател за границите между нормалното и ненормалното що се касае до сексуалността. Това е свързано с изменения в общия подход на медицината при разглеждането на понятията за здравето и болестта, в съответствие с което главен акцент се дава не на регистрацията на страданията и тяхната корекция, а на облегчението на хората да открият своите проблеми, ако те наистина са такива и да се потърсят три основни елемента - биологичен, социален и психичен, но в никакъв случай психиатрична категоризация на същите.

Не може да не отбележим, че в самата психиатрия, революцията е била извършена от последователите на психоанализата, при което се обръща внимание на биологично-ориентираната психиатрична сексопатология. Бил направен опит да се потърси отговор на неизследвани и често "заклеймявани" поведения, като се е търсело разбиране за нормалността и резултиращите благоприятни ефекти на биосоциалното развитие. В резултат на това, перверзиите станали "очовечени", а нормалността е престанало да се счита за независима от всякакви опасности. Т.е. перверзиите започнали да се разглеждат не като заболявания, а като вид и способ на защита и преработка на страховете и конфликтите. Във връзка с това възниква и нуждата да се замени диагностичния модел на здравето и болестта. В соматичната медицина, понятията за болест и необходимостта от тяхното лечение не предизвикват никакво съмнение. При психиатричните разстройства обаче, и преди всичко при т.нар. сексуални девиации размислите за понятието болест и необходимостта от лечение на тази болест се явяват условие на реалния подход, съответстващ от новия модел. Откриването на девиантни тенденции, независимо от тяхното съдържание, не означава по никакъв начин, че автоматично следва да се постави диагноза на болест или да възникне нуждата от лечение, доколкото това зависи преди всичко от личностно-ситуационния контекст, в който е поставен човека. В такъв модел, характеризиращ се с относителни диагностично-терапевтични критерии, сексуалната девиация сама по себе си все още не е психиатрична диагноза. Тя само може да сигнализира за по-рядко срещаща се форма на сексуално поведение. Този фактор на рядкост изобщо не е критерии за спешно започване на лечение, което се прилага от психиатрите, и което обезличава сексологията като наука. В много случаи, подобно рядко сексуално поведение всъщност е такова именно заради съществуващи наложени политически рестрикции, измислени традиционни норми на морал, ограничения в ценностната система на човека, стари предразсъдъци на обществото. В много случаи, големи групи хора осъждат дадено сексуално поведение и търсят неговото лечение, а всъщност те самите също практикуват по-особени сексуални връзки, извършват особени сексуални действия, или редки сексуални техники, но водени от "мнението на масата", обезличават и изкуствено разболяват сексуалността на човека. Така например, сексуалната девиация не означава нищо друго, освен наличие на човек, който отнесен към социалното поведение, в частта му за сексуалността, провежда даден тип сексуално поведение, което не се практикува от болшинството хора (определението е дадено още през 1975 година от Schoof, но бива бързо забравено и изкоренено поради псевдоморалистичното преследване на сексуалните различия от психиатрите). С помощта на такъв чисто описателен характер на понятието, то се отличава значимо от ученията в психиатрията. Назначаването на лечение, което за психиатрията е задължително, тук отпада, тъй като в сексологията дадената сексуална девиация в никакъв случай не принадлежи по задължение към патологията и не е длъжна да бъде лекувана. Този пример демонстрира, че сексологията има подходи, които нямат нищо общо с психиатрията, и е видно, че теоретичното обосноваване на проблема, собствената научна методология и чисто практическите принципи функционират с различни диагностично-терапевтични модели, което отново отличава сексологията от психиатрията.

Подобен подход на психиатрията към сексуалността и сексологията в течение на достатъчно години е оставил крайно негативни отпечатъци върху науката сексология и нейното самостоятелно развитие и изграждане. За съжаление, поради консерватизма в съвременните научни среди и днес все още сексологията бива задушавана в своето развитие и различни психиатрични школи продължават да я присвояват като раздел, и да тълкуват нейните отенъци като психиатрични категории.
Опитите да се разглежда сексологията като един от разделите на психиатрията се явява принципно грешен, поради неправилното формиране, тълкуване и разбиране спецификата на сравнително млада научна дисциплина.

Източник: БЪЛГАРСКА СЕКСОЛОГИЯ

     Итак, приведя в порядок первую чакру, мы движемся вверх по центральному каналу. Следующая точка на пути нам уже известна, это – Кундалини. А сразу над ней – наша сегодняшняя цель, чакра Свадистан.

Творец вселенной. Уильям Блейк (1757-1827)

     Физически чакра Свадистан соответствует аортальному нервному сплетению и управляет почками, нижней частью кишечника и печени. Ей присуща стихия огня, основные качества: знание и творчество. Способность к обучению, восприимчивость к новому, созидательность, чувство прекрасного – все исходит отсюда.

     «… Даже если вдохновение приходит через ум человека, … все равно оно исходит от Бога, потому что все знание и мудрость принадлежат Богу. Простейшим путем для гения является сделать себя пустой чашей, свободной от гордости образования и тщеславия знания; стать невинным ребенком, который готов учиться всему, чему бы его ни учили.

     Перед Богом душа и становится ребенком, томящимся и желающим в то же время выразить музыку через себя, стать фонтаном Бога. Из этого фонтана вздымается Божественное вдохновение и приносит красоту всем, кто видит фонтан.
Есть еще один шаг дальше, когда человек не может больше оставаться просто поэтом, музыкантом или философом, а становится только инструментом Бога.» Хазрат Инайят Хан, «Мистицизм звука».

      Теперь – о знании. Оно может быть для человека созидательным, бесполезным, разрушительным. Причем, зачастую, этого не определить умом, но после пробуждения Кундалини можно явно ощутить на уровне ЦНС (центральной нервной системы). И тогда у шарлатанов не останется шансов всучить вам очередную модную фальшивку.

      Не менее важная работа данной чакры – направлять наше внимание. Если вы рассеяны или во всем видите лишь плохую сторону, самое время заняться очищением этого энергетического центра. Соленые ванночки для ног снимают усталость и напряжение, дают полноценный крепкий сон. Если же вы чувствуете приступы раздражения или гнева, приложите к правому подреберью пакет со льдом или бутылку воды из холодильника.

    "В ходе эволюции свою потребность в убежище человек воплотил в строительстве жилища. По мере развития эстетики, он продолжал улучшать формы жилища, пока, наконец, не возникла архитектура. Это творчество эволюционировало в абстрактную форму, благодаря которой он мог представить, спроектировать и создать образ, ранее не имевший материального аналога. Таким образом, из развившегося чувства эстетики возникли искусства.

     Основополагающее качество Свадистана - это творчество. Именно здесь генерируется энергия для нашего творчества. После получения реализации мы открываем, что настоящий ключ к творчеству находится в достижении посредством медитации состояния безмысленного осознания (нирвичара самадхи).

     Тогда мы сознаем, что вся красота мироздания отражается в нас как в спокойном, безмятежном озере. Определив местонахождение этого водоема и красоты, можно стать ее каналом. Мы становимся созидающим инструментом коллективного бессознательного, чтобы без эго отражать чистоту искусства." /chakra.ru/

[slideshare id=314105&doc=help-i-need-a-website-1205956390438599-5&w=425]

За по-лесно преглеждане на този блог препоръчваме използването на RSS FEED! Направете своята регистрация от тук!

Едно от основните открития в оптиката е, че бялото и черното не са цветове като синьото, зеленото и червеното. Бялото е комбинация от всички цветове във видимия спектър на светлината, а черното е липсата на този спектър, а следователно и на бялото. Казано по друг начин, бялото е интеграция на видимите лъчисти форми, а черното е липса на лъчение.             

Какви нефизически движещи сили изяснява това откритие?  Ние свързваме бялото с чистотата, добротата и добродетелта. Бялото е символ на положителната и защитна енергия. Обличаме героите и героините си в бяло. Бялото представя  целостта на духа. Асоциираме Бог, Божиите пратеници и Рая с белия цвят. Рисуваме ангелите в бели одежди. Черното свързваме със злото. В черно обличаме злодеите. То е символ на разрушението. Когато стане голямо бедствие, казваме, че е настъпил черен ден. Черното символизира отчаянието, гнева и яростта, при които липсва любов, състрадание и прошка. Казваме, че човекът изпитващ такива чувства е в черно настроение.            

С термина “Тъмната епоха” назоваваме епохата, в която е липсвала “светлината на разума”. Страданията на една раздвоена психика, на психиката без излъчване, са “тъмната нощ на душата”. Наричаме Дявола Господар на мрака, на ада, а ада смятаме за място, където не прониква Божията Светлина.            

Нима тогава възприемането на бялото като съвкупност или завършване, а на черното като  липса  е нещо, чиято валидност е ограничена до физическата страна на явлението бяла светлина и чернота? Както езикът, така и митологията, религията и науката приемат бялото като отражение на интегрираност, цялост или завършеност, а черното отразява тяхната липса. Многосетивният човек директно вижда, че всяка от тези представи отразява едно и също нещо.            

Многосетивната личност вижда Божествеността, Господ, Божествения Разум или каквато и друга дума да предпочита да използва за това като Светлина. Вижда онези, през които Божественото протича съзнателно – хора като Христос, Буда и Кришна, като светли същества, същества цялостни, единни и завършени. Следователно в бялото от гледна точка на науката многосетивният човек вижда едно отражение в рамките на времето, пространството и материята на целостта, единството и съвършенството на вечната Божественостт. Вижда злото, гнева, отчаянието, разрушението и яростта като липса на светлина. Следователно в черното, от гледище на науката, многосетивният човек вижда отражение в света на физическите явления на незавършеността, на липсата на Светлина.            

Накъдето и да се обърне многосетивната личност вижда едни и същи връзки, всяка отразяваща един и същи свят. Петсетивната личност не може да види нещата по този начин и затова нейната логика и разбиранията не са така пълни. Природата на целостта и нейната липса, както и ефектът от тях не могат да се проумеят, когато физическите явления се изследват от личност, неспособна да види, че както физическите явления, така и връзките между тях са едновременно части и отражения на по-големите жизнени модели.            

Незавършената личност живее в състояние на разкъсаност, също както отделните цветове и комбинациите между тях. Нераздвоената личност живее  в състояние на цялостност, като бялата светлина. Личността, която е загубила връзката си със своята душа, която е изгубила източника на своята Светлина, е способна да върши злини, които ние представяме с черното.            

Онова, което наричаме зло, е липсата на Светлина или при всички случаи – на Любов. Когато говорим поетично за Светлината, ние я свързваме с чистотата, с прозрението и Божественото вдъхновение. Както ще видим, този вид Светлина не е просто поетична. Тя е истинска. На душата може да и е трудно да следва пътя на Светлината през цялото превъплащение. Може да открие, че да се научи да живее в Светлина е трудно начинание. Посредством решенията, които взема, докато е на земята – чрез избора на гнева вместо прошката например или на порицанието вместо разбирането, душата натрупва отрицателна карма. Когато напуска тялото си, тя остава обвита от Светлината, която е добила при престоя си на Земята. Когато душата трябва да създаде нова самоличност, тя трябва да почерпи от този кладенец. Така тя ще създаде самоличност с повече ограничения.            

Личността с по-ограничено съзнание ще е по-склонна към онова, което наричаме зло, отколкото личността с по-широко съзнание. За първата личност изкушенията да тръгне по този път ще са повече. Всички души са обект на изкушения, но навлизането в магнитното поле на страха ще се стори по-привлекателно за индивидите с ограничено съзнание, защото те няма да разберат каква е същината му. Те ще го възприемат като нещо друго, като нещо естествено за Живота.            

Ето защо е много важно да разпознаваме злото. Злото трябва да се разбере правилно – то е динамична сила, в която липсва Светлина. То не е нещо, срещу което трябва да се борим, нито да бягаме от него, нито да го обявяваме за незаконно. Когато разберем, че злото е просто липса на Светлина, ние автоматично ще посегнем към това, което наричаме Светлина.            

Светлината на съзнанието е равносилна на Божествения Разум. Там където Божествения Разум липсва, върлува мракът. Просто настъпва тъмнина и ние се спъваме. Съществуването в мрака не е вечно. Всяка душа рано или късно ще бъде напълно проСветлена. Душата, за която няма Светлина, винаги ще достигне до Светлината, понеже във всеки един момент всеки един от нас получава неимоверно голяма помощ. Има много Светлина, която непрекъснато обгражда тази душа, макар да не успява директно да проникне в нея. Дори душите, които упорито живеят в мрак, получават подкрепа. Те постоянно са насърчавани да насочат дори само една своя мисъл към Светлината. Рано или късно те винаги успяват.            

Да се разбере злото като липса на Светлина не означава, че не трябва да му обръщаме внимание.            

Каква е подходящата реакция срещу злото?           

Липсата се лекува с наличие. Злото е едно отсъствие /на Светлина/ и следователно не може да се изцери с отсъствие. Като мразите злото или този, който върши злини, вие допринасяте към липсата, а не към присъствието. Мразенето на злото не помага за неговото намаляване, а за увеличаването му.            

Липсата на Светлина кара личността да страда. Болезнено е. Когато мразите, вие си навличате страдание. Омразата към злото се отразява на  човека, който мрази. Тя го превръща в озлобен човек, в човек, който се е разграничил от Светлината.            

Да разбирате злото като липса на Светлина не означава, че трябва да станете пасивни или да не обръщате внимание на злините и озлоблението. Ако видите например как тормозят дете или как потискат някакви хора, важно е да направите всичко възможно да защитите детето и да окажете помощ на хората, но ако в сърцето ви няма състрадание и към онези, които тормозят и потискат – към онези, на които липсва състрадание, нима и вие ставате като тях? Състраданието се събужда от сърдечните постъпки и от енергията на любовта и  е устремено към тях. Ако въстанете срещу мрака, без да изпитвате милост, вие самите навлизате в мрак.            

Да се разбира злото като липса на Светлина е едно предизвикателство към възприемането на силата като нещо външно. Нима една липса може да бъде победена? Един лош човек може да бъде арестуван, но нима може да арестувате злото? Една престъпна група може да бъде вкарана в затвора, но нима злото може да лежи в затвор?  

Едно състрадателно сърце би свършило повече работа в борбата със злото, отколкото една армия.

Армията може да победи друга армия, но може ли да надвие злото? Състрадателното сърце се насочва право към злото – то може да хвърли Светлина там, където тя липсва.              

Да се разбере злото като липса на Светлина изисква да осъзнаваме решенията, които вземаме във всеки един момент – дали те ни водят към Светлината, или ни отдалечават от нея. Това позволява да погледнем със състрадание онези, които вършат злини, дори онези, на чиито злини се противопоставяме, и така да се предпазим от лошата карма. Това ни позволява да видим, че мястото, от което ще започнем да изкореняваме злото е в самите нас. Ето го най-подходящия начин да отвърнем на злото.            

По-висшето ниво на логиката и разбиранията, които характеризират многосетивният човек, му позволяват да учи много по-бързо, отколкото петсетивният човек успява посредством информацията, предоставена от сетивата и обработена от интелекта. Достигнали сме пределите на интелекта. Изучили сме обхвата и дълбините на петсетивната реалност и сме открили ограниченията на външната сила и външната власт. 

Следващата стъпка в нашата еволюция ще ни отведе към многосетивността и природата на истинската сила. 

Това изисква сърцето.

Още по темата Умът или сърцето

Много пъти сме казвали: "Виж колко е умен". За други сме чували да казват: "Мнoгo е сърцат" или "Той е коравосърдечен".

Къде е истината и какво да следваме, умът или сърцето?

Медицината е категорична по въпроса. Когато мозъка спре сърцето може да продължи да работи, но когато спре сърцето спира всичко.

Древните писания като БРИХАДАРАНЯКА УПАНИШАДА тврдят, че нашата същина Атма/Духът, Пуруша / се намира в сърцето:

5. 10. Това пространство е мед за всички същества; всички същества са мед за това пространство; и този блестящ безсмъртен пуруша, който е в това пространство и този телесен блестящ безсмъртен пуруша, който е в пространството в сърцето - той е този атма; това е безсмъртието, това е Брахма, това е всичко.

БХАГАВАД ГИТА също твърди:
13.17. Той светлината е на светлините, казват че е над тъмнината и е познанието, познаваемото и това, което чрез познанието се постига, в сърцето на всяко същество обитаващ.

Древните индийци също са смятали че човек мисли със сърцето си.

Може би е време и ние да го направим.

Може би ще бъде ви бъде интересно да знаете, че електромагнитното поле на сърцето е най-мощното в нашето тяло. То е приблизително пет хиляди пъти по-голямо от енергията на мозъка.

Енергията на сърцето не само, че прониква във всяка клетка, но дори излъчването достига извън нас на разстояние от три метра.

Сега вие вече знаете силата на сърцето. Любовта която идва от сърцата ни не може да бъде спряна.

Не съществува трудност, която любовта не може да преодолее. Не съществува болест, която любовта не може да излекува. Не съществува трудност, която любовта не може да преодолее. Не съществува врата, която любовта не може да отвори. Не съществува пропаст, която любовта не може да прекоси. Не съществува стена, която любовта не може да срине, нито грях, който любовта не може да изкупи.

Достатъчно любов ще разтвори всички проблеми. Ако можехме да обичаме достатъчно бихме могли да бъдем най-могъщите на света.

Какво изниква в нашето съзнание, когато срещнем думата йога?

Може би съсухрен индиец с тюрбан на главата, седнал на пирони. Или може би отделен от света човек, затворил се в някаква пещера.

Това са все разбирания породени от чуто или видяно. Това е само външната страна на нещата, защото ние не можем да видим вътрешната.

В йога нашето търсене преминава от външното към вътрешното. Защото във вътрешното е отговора на всички външни въпроси и проблеми. Нашето познание се е разпростряло толкова навън, че сме забравили, че има и друга посока. Ние сме като едно дърво, което е е пораснало прекалено много, а пък има слаби корени.

"Nosce te ipsum" (Познай себе си).

Въобще езиковата култура в България през последните няколко години бе групово изнасилена, а днес, така да се каже, системно и ежедневно се пребива почти до смърт. Това, разбира се, има и своите логични последствия — оказва се, че дори малкото 15-годишни у нас, които четат, не разбират прочетеното. Това е сериозен проблем, на който следва да обърнат внимание не само институциите, които са отговорни за образованието на децата, но и родителите на тези деца. Всъщност, в определени случаи, второто може да се окаже много по-важно.

Бях крайно възмутен от събитията и най-вече настроенията около учителската стачка миналата година. Не зная дали някому направи впечатление факта, че след като шофьорите от градския транспорт в столицата получиха заплати надвишаващи двойно тези на хората, които се грижат за образованието на децата ни, и след като последните поискаха и техният, може би далеч по-важен труд да бъде също подобаващо заплатен, изведнъж стотици, хиляди „будни” родители и „обществени дейци”, „интелектуалци” и въобще хора с „деен принос” за културния живот на българина, изведнъж живо се разтревожиха за нивото на образование и култура на подрастващите и обвиниха за ниското му, даже почти отсъстващо качество не кой да е, а учителите. Еврика!, казаха си те...

Трябва да отбележа, че почти всички от преподавателите, които дадоха образование на мен и много мои връстници, днес все още преподават. А аз далеч не се смятам за зле образован, колкото и нескромно или невярно да се вижда това на някои. Ето защо тук изниква логичният въпрос — ако тезата за вината на преподавателите е вярна, какво е довело до понижаване качеството на работата им?

Ако наистина е така, а аз мисля, че това представлява най-много 1/4 от истината, то това е съвсем естествен, закономерен процес, следствие на неадекватната политика от страна на най-неблагодарният работодател в нашата държава, а именно Държавата.

Всеки опитен и разумен мениджър бързо ще ви отговори на въпроса какво става, когато дългогодишен (или просто работещ от достатъчно време) ваш служител не получава задоволяващо го заплащане, а вие от своя страна продължавате да го товарите, и товарите, и товарите с все по-големи безумия. Мисля, че и вие вече се досетихте за отговора на този въпрос.

Планът ми не беше да се отклонявам толкова, но накратко — дори да е имало някакво понижаване в качеството на преподаване през последните години, а това няма как да се твърди със сигурност или да се докаже, то аз далеч не смятам, че това е основната причина за проблема с образованието на младите хора.

Защо?

Ами най-напред аз не виждам проблема да се ограничава до знанието и образованието. Той се простира и в културата и стига до (а защо не и да ИДВА ОТ) възпитанието...

Много хора не съумяват да разпознаят и отличат културата и възпитанието от образованието. Уви, аз съм попадал на премного случаи на високообразовани, но малокултурни персони. В същото време историята познава много хора без високо образование, които обаче са таели винаги в себе си любов и стремеж към културата, били са надарени с природна интелигентност и отсъствието на образование не им е пречило да се реализират като светли личности в областта на културният живот. Ако трябва да се изразя в абстракции — образованието е инструмент на интелигентността, докато културата, която не е непременно обвързана с образованието, е продукт на креативността и свързана с духовната петимност за културен живот и преживяване. Образованието няма само по себе си чудодейното свойство да прави от посредствената и несложно скроена личност качествена и пълноценна такава.

Книжовната култура, любовта към книгата, знанието, изкуството (не само на словото), са неща, които се възпитават. През последните 15 и повече години българските родители масово занемариха не само задоволяването на собственият си културен глад, който поради споменатите други тревоги спряха да чувстват, но занемариха и подхранването на подрастващите с подходящ, пълноценен, „хранителен” културен живот.

Проблемът при младите хора е преди всичко културен и възпитателен, не образователен.

За да се осъществи това възпитаване в културна съпричастност, да се събуди любовта към книгата и изкуството, е необходимо такава любов, такъв глад да има на първо време у родителите. Трябва да се отделя време за четене на малкото дете от най-ранната подходяща възраст. То трябва да бъде облъчено изцяло с идеята за ценността на културата и знанието. Трябва да му се покаже чудният свят, разкриван от белите и черни редове.

Сами можете да си отговорите на питането колко родители са правели и правят това регулярно. И докато в миналото (колкото и да плюят някои предходящия ни „строй”) е имало дейно участие на културния живот в образователното и частно ежедневие, то днес, когато културата е изтласкана преобладаващо от своя популярен, но не така качествен събрат поп-културата, има много повече нужда от този вид възпитаване. И което е най-важното: възпитаващият трябва да е поне наполовина съпричастен и сам извличащ удоволствие от тоя процес на културно преживяване. Трябва да умее сам да почувства, да прозре по-скоро, отколкото да разбере, какви са благотворните модели и влияния на тоя процес.

А сега стигнахме до момента, който първоначално, с написването на заглавието исках да достигна. Всичко написано дотук са низ от непредвидени разяснения и спонтанни размисли, изникнали след като започнах да пиша. С оглед на което се извинявам, ако мисълта ми е била неподредена.

Голяма част (ще се въздържа да спекулирам с думи като „преобладаваща”) от днешните млади хора са невъзпитани. Те не оценяват, и не могат да оценят утвърдените културни образци и модели на културен живот, които предполагат едни по-елитарни нива на развитие на духа и интелекта. Тези образци са напълно заменени от модерни явления, които аз не схващам в никакъв случай като неправилни или излишни, но като фокусирани в не дотам практични посоки на развитие на личността.

Алтернативни форми, като т.нар. „емо култура”, „хип-хоп култура”, „чалга/поп-фолк култура”, „метъл култура”, „скейтър култура” и т.н. (не се залъгвайте — аз съвсем правилно ги определям като културни явления и течения) имат своето безспорно очарование, дух и роля, като продукт от неизбежното и стопроцентово необходимо развитие на културния процес, но проблемът е в това, че те често пъти изцяло заместват по-интелектуалните, приложни, прагматични културни модели. Не твърдя, че е необходимо първите да бъдат минимизирани и заменени с вторите, но твърдя, че присъствието на последните, ако не в преобладаваща, то поне в много голяма степен, е жизнено необходимо. Но, уви, това не е така.

Ако се чудите защо въобще пиша всичко това, ще ви отговоря много простичко: всеки божи ден аз наблюдавам тези млади хора, „тийнейджъри” и не само. И не цифрите са това, което ме кара да мисля, че върху тях бавно, но уверено се протяга ръката на системното затъпяване и изпростяване, а собствените ми очи. Масовата култура е единствената култура, която те притежават, а тя далеч не бива да се бърка с понятието „обща култура”, защото много от тези млади хора и такава нямат. Те не знаят какъв ден е 3 март, но отлично знаят кой е последният модел GSM апарати на марката Х, както и всичките им спецификации. Те не желаят да четат — мързи ги. Те слушат само музиката, в чийто стил са си въобразили че са и вярват искрено в идеята, че това за тях трябва да е единствената музика. Те са шумни, говорят високо, крещят, блъскат се и въобще се държат на обществени места така, сякаш са в училищния коридор или в гората. Нямат уважение. Не гледат филми, в които няма престрелки, кръв и спец ефекти. Те пушат, вярват, че да правят секс към момента е тяхната основна цел (особено до 16-17-годишна възраст), прегръщат радушно шаблони на западната комерсиална поп култура (или пък си мислят, че се числят към групи, които отричат въпросната култура, а всъщност са нейно поредно превъплъщение под наслов „алтернативно”, „ъндърграунд” или нещо подобно, което обаче, видите ли, не е „комерс”), вярват, че са достатъчно големи за да трябва да пият алкохол, при това го правят порядъчно, и пр.

Ето какви проблеми вълнуват повечето млади хора днес. В което няма нищо лошо, до момента, в който това станат единствените вълнуващи ги проблеми. При това те имат самочувствието на умни, можещи, „готини”. Излезли с това самочувствие от класната стая вече имат претенцията да работят високоплатена работа, а всъщност често просто ги мързи да работят, да положат труд, да си изцапат ръцете, да действат експедитивно и с вяра, че може би има хора с повече опит и знания от тях.

Аз мисля за педагозите са като майстори-сладкари: какъвто и майстор да си, ако тестото, с което работиш, не е добре замесено, няма да можеш да направиш от него нищо наистина сносно. Тестото обаче, мисля аз, се меси най-вече през първите седем години.

Защо българинът винаги търси вината у другите и у институциите!? Защо всеки божи ден в автобуса, на спирката, на работното място, трябва да виждаме резултатите на тая погрешна практика!? Защо сами прецакваме това, което наричаме „бъдещето на България”!?

P.S.: Мнението ми няма претенцията да се счита за общовалидно. Аз ясно съзнавам, че описаните тук тенденции далеч не обхващат цялата засегната група и далеч не всички нейни представители следва да се чувстват обвързани с дотук изложеното. Самият аз съм попадал и попадам на прекрасни изключения. Трябва да се разбере обаче, че описаното тук явление е опасно и заразно. Ненавременната имунизация води до пагубни резултати. Вярвам в това.