В тестовете SAT често се среща въпрос за тона на автора на текста. Когато учениците попаднат на него за първи път, извеждам следното правило: “Верният отговор никога не е “безразличен”, защото човек никога не се захваща да пише за неща, които са му безразлични. Ако се изкушавате да изберете тази дума, вероятно верният отговор е “неутрален””

Това обяснение звучи правдоподобно, когато става въпрос за автор на книга, но буди известни подозрения, когато текстът е част от статия, а авторът очевидно е журналист. От журналистите се очаква да пишат по поръчка, за каквото и да е, дори и ако изобщо не ги интересува, особено ако все още не са толкова прочути, че да избират съвсем сами темите си. За професионализъм се смята способността да скалъпиш текст за каквото ти възложат, дори и ако е нещо, към което интересът ти е под нулата.

Всъщност не знам как в различните медии се вземат решения кой по каква тема да работи. Предполагам, че политиките са различни. Горното е просто мнене да известен брой хора.

Медиите които разполагат с повече ресурси, могат да си позволят да поддържат тематични отдели, в които журналистите да се “специализират” в определена област. Има и разполагащи с ресурси, които не поддържат специализирани тематични отдели. Пък и винаги се появяват теми, които излизат извън ясните очертания на областите. В идеалният случай се предполага, че авторите пишат в области които харсват и желаят да опознаят все по-добре. И все пак, винаги съществува възможността да ти се наложи да пишеш по тема която не те интересува – например защото предпочиташ да работиш точно за тази медия, която пък предлага свободно място точно в този отдел. Причините могат да бъдат и други.

Възможно ли е, обаче, да пишеш добре за неща които са ти безразлични? Възможно ли е да подходиш напълно “служебно”, без никакви емоции, с изключение, може би, на поприкрита досада.

Вярно е, че за да си добър журналист е нужно да си наблюдателен, аналитичен и жонглиращ с думите, но ми се струва, че това не е достатъчно. Мисля, че добрият журналист е този, който изпада във възторг от очевидното, а оттам успява да предаде емоция на читателя. Тук някои биха се опитали да ме опровергаят с материали посветени на финанси и капиталови пазари, но ще ги помоля да помислят коя е основната движеща сила на финансите и пазарите? Спомнете си чичо Скрудж в трезора. Да не би да ви прилича на безразличен? Можете ли да ми цитирате човешка дейност, която се извършва без участието на емоции? Според психолозите, без емоции не сме в състояние да предприемем действия, защото действията се основават върху решения, а чисто аналитичният ум не може да вземе такива, защото просто не може да спре да анализира и да предпочете един или друг курс на действие.

Разбира се, повечето от нас не са способни да се възторгват от всичко, а освен това и не забелязват повечето неща, но добрите журналисти са друго нещо. Те не са просто хора които жонглират с думите. Те са се научили да го правят, защото са искали да споделят наблюденията и анализите си с други хора, а са наблюдавали и анализирали, защото са били привлечени от неща.

Не зная дали добрите журналисти просто се раждат по-чуствителни или по стечение на обстоятелствата успяват да запазят чувствителността с която всеки се ражда, но не това е темата. Същественото е, че добрите журналисти са влюбчиви. Когато се влюбиш, ставаш все по-любопитен и искаш да познаеш обекта на любовта си в дълбочина. Ако не искаш да го опознаеш, но пък смяташ че се нуждаеш от него, може би не си влюбен, а просто се опитваш да вземеш въпросния обект и да го натъпчеш като пълнеж в някое свое място, в което усещаш празнота.

Все още не мога да разбера със сигурност дали любовта поражда любопитство или обратно, но е ясно, че поне са корелирани, пък и съдържат един и същ корен ;)

Когато си чисто влюбен, забравяш за себе си и се сливаш с обекта на любовта си. Ти изчезваш, така че няма как да проектираш върху него себе си и собствените си очаквания. Ето как , макар и изпълнен със страст, запазваш неутралност. Каква е тази страст? Страстта да познаеш, да стигнеш до истината.

Не знам откъде идва. Ако Никола беше по-малък, щеше да ми отговори с описание на химически процес, но макар и nerd, той вече знае, че описанието на процеса не дава отговор на въпроса за причината.

Любовта е в нас и просто се проявява, освен ако не й пречим прекалено много. Някои я наричат “Божествена искра”, други “жажда за знание”, трети “любопитство”, а Юнг “подскачане и трепкане на душата” (Were it not for the leaping and twinkling of the soul, man would rot away in his greatest passion, idleness.)

Та, струва ми се невъзможно да бъдеш добър журналист без тази неутрална страст.

]]> http://ivamancheva.wordpress.com/?p=59 Fri, 20 Jun 2008 04:43:55 +0000 ivaninamancheva http://ivamancheva.wordpress.com/?p=59 Тази сутрин, докато се запознавах с пресата, отново се размислих над задълбочаващата се тенденция при един вестник да не се отличава от останалите: същите новини, каквито има навсякъде, никакви разследвания, дори никакви шантави инициативи, предназначени да мобилизират аудитория, която рядко купува вестник. Тук-там някой интересен коментар (но все повече ми се струва, че единственият начин да спечелиш аудитория с коментари е да имаш еднакво високо ниво на всички коментари и анализи, което е непостижимо за която и да е българска медия; за жалост).
Замислих се, защото липсата на отличителни новини е самоубийство за който и да е вестник. Или поне аз съм възпитана да мисля така.
Но това не важи в интернет и въобще на местата, където се продава съдържание, а не информация. Един сайт, който събира всички новини от деня и го подрежда по достатъчно добър начин, който позволява бърза навигация, добро филтриране и възможност за проследяване на цялата история, би печелил аудитория, без да му се налага да гони уникалност. Тук критериите са други.
Има три възможни обяснения за различната оценка на продавачите на съдържание и вестниците, които доставят информация.
Първо, съдържанието е нещо, което може да се изгради около друга услуга - например, електронна поща или търсачка. Информацията в оригиналния й вид не може да има съпътстваща роля; това показват и опитите да се продава информация заедно с дискове или заедно с книги. Не съм забелязала тези акции да изграждат трайна аудитория. Нещо повече, докато при вестниците като типични доставчици на информация най-важно е качеството й, при останалите медии - донякъде поставям тук и телевизиите, имат значение каналите за достъп, удобството, както и всякакви дразнители, които привличат вниманието.
Второто е разликата между безплатен и платен ресурс - изглежда хората имат повече претенции към платеното. След като базисните новини са достъпни навсякъде, трябва да имаш примиъм кънтент или нещо повече, за да привлечеш по-взискателна аудитория.
Трето, вестниците, за разлика от информацията в мрежата, се предлагат пакетирани. Затова водещата новина тук има по-голямо значение, отколкото при интернет медиите, където можеш да прочетеш две-три новини, които пряко те засягат, без изобщо да минеш през първа страница.

Ролята на имейлите
Голяма част от анкетираните поглащат новини покрай имейлите си и може да се говори за установен навик за проверка на имейли и новони. На пръв поглед това изглежда перфектно съчетание, но предоставянето на отрязъци от новини чрез имейлите препятства доставката на по-дълбоко съдържание.
Постоянната проверка е свързана със скука
След имейлите, участниците посочват прегледа на заглавия като средства за преодоляване на отегчението. Участниците постоянно консумират новини, но предимно хедлайни и ъпдейти. Те прескачат от сайт на стайт и от страница на страница, което показва, че производителите на новини трябва да намерят начин да ги ангажират.

Модерният лайфстайл влияе на четенето
Представете си Марк, един от участниците, заедно с неговите приятели,
всички пред плоския екран на телевизора, с отворени лаптопи и ... без
да говорят помежду си. Това, което те правят, се нарича виртуално
общуване. От ключово значение е да се разбере как могат да се доставят
ценни новини в такава виртуална среда, каквато е дневната на Марк.
Търсачките и механизмите за споделяне са средствата, които трябва да
бъдат впрегнати за вирусообразна дистрибуция на новините.
Потребителите искат дълбочина, но не я получават
Младите обикновено блуждаят над новините. Все пак те се опитват да
навлязат в дълбочина, но усилията да потвърдят новината рядко им
носят нещо ново; обикновено четат една и съща новина от един и същи
източник в различни медии. Това напомня за кучето на Павлов –
потребителите кликат и кликат върху новината, независимо от резултата.
Често те кликат на линка, търсейки повече дълбочина, но намират същата
новина на различна платформа.
Разконцентриране
За разлика от предишния медиен модел, при който консумирането на новините е част от дневния график – например, вечерните емисии или сутрешния вестник, сега четенето на новини се извършва през целия ден и заедно с друга работа, например, докато шофираме или в офиса. Това отклонява вниманието и обяснява защото повечето потребителите само сканират новините. Подобно поведение изисква по-интерективни решения с цел ангажиране на внимание.
Умора от новините
Участниците са претоварени от информация и колкото повече това продължава, толково по-недоволни остават те и толкова по-малко усилия са склонни да полагат, за да получат пълната картина на новините. В допълнение, убеждението е, че преобладават негативните новини. Сатиричните новини и Хауърд Стърн се явяват като антидот на негативното и уморително съдържание, както и на това, което един от участниците нарича „костюмари с восъчни лица”.
Иронията е, че потребителите не правят нищо, за да променят ситуацията и това се случва по време, когато те имат повече избор от когато и да било. Новините идват при нас, не ги търсим, обясняват участниците. Поуката за доставчиците на съдържание е, че трябва да спрат на наводняват информационното пространство, а да се научат да доставят завладяващи новини по иновативни начини – било с помощта на технологиите, било с щипка ирония.
Влиянието на телевизията
Новините по телевизията едновременно създават неудовлетвореност и забавление. Участниците се дразнят от прекъсванията с водещи новини, включително по време на самите предавания. Тя нямат търпение за форматите, които обещават новини и не ги доставят. Но в същото време си почиват със сатиричните новини (например, The Daily Show на Джон Стюарт), при които водещият не само подняся фактите с ирония, но и поддържа едновремешния новинарски модел, при който фактите и бекграундът и коментарите (below the fold content) са балансирани.
Спорт и забава
Тук форматът няма значение и всички ги обичат. Едно от предимствата на тези новини е, че те винаги са завършени, за разлика от политическите – мачове се губят или печелят.
Новините са социална валута
Някои участници могат да бъдат наречени простветени консуматори на новини, те отлично осъзнават, че осведомяването изисква работа. Те подбират само новините, които са им полезни и ги превръщат в социална валута, която може да бъде използване в различни ситуации – за да изглеждат умни, за да се свързват с приятели или дори да напреднат в кариерата. Но форматът от хедлайни не е подходящ за тази цел. Някои участници получават помощ за това не от медиите, а от своята мрежа приятели и колеги. Ключът е информацията, която може да се препредава и споделя. В такава среда проследяването на една история от начало до край зависи от това дали тя си струва да бъде споделяна със социалната мрежа. Новините помагат да се поддържат отношенията, казва един участник.
ПРЕПОРЪКИ
1. Дълбочина
Имейлите могат да се използват като сигнализиращ механизъм, но трябва да се използват всички други канали за осигуряване на дълбочина. Някои участници са склонни да бъдат проактивни консуматори и доставчиците на новини имат уникалната възможност да ангажират този сегмент чрез създаване на интерактивни формати и по-лесни начини за осигуряване на по-задълбочено навлизане в новините.
2. Мерки срещу умората от новините и баланс между факти и бекграунд
Медиите трябва да направят възможно откриването на задълбочени и релеванттни новини, да избягват повторенията и дублирането на новини и обръщат повече внимание на финала на историята, стига това да е възможно.
3. Социална валута
Това не се отнася само до потребителите. Новините вече не се доставят еднопосочно, връзката е двупосочна, както и между самите потребители. Макар те да имат контрола над това кога, къде и как да потребяват новини, възстановяването на баланса и осигуряването на по-задълбочени новинарски ресурси е грижа на медиите. Изисква се фина настройка, за да се възстанови силата, която някога имаха пакетираните медии* от аналоговата ера.

* Пакетирана медия са вестниците, централните емисии новини и тук от решаващо значение е ролята на доставчика. Сега това се променя. Пакетирането и добре изучено в икономиката и предстои да разкажа и за него.

Знаете как всички хлапета са луднали по Music Idol. Наистина въпреки всички недостатъци, факт е, че предаването успя да произведе няколко идола за тийнейджърчета и пубертети от 11 до 18 +. За какво са идолите, ами за да се копират. И сега, как ще реагира 14-15 годишната ви дъщеря на това заглавие от dnes.bg "Първият Мюзик Айдъл не яде. И е секси" Бравоооо. Ръкопляскания за умело избраното заглавие. Иди после и обяснявай, на детето за здравословно хранене и тегло, когато то вече знае, че за да си секси, не трябва да ядеш. И после анорексия ... Журналистите, поне малко морал някакъв и мисъл поне да влагате в творенията си , а?

UPDATE
Но данните бяха подложени под съмнение. Оказа се, че тиражите на някои от безплатните вестници са преувеличени. И не само това: "Тиражите на платените вестници изглежда вървят нагоре само в страни без достоверни одитирани данни (Китай, Индия, Южна Америка, Австрия, БЪЛГАРИЯ, Молдова, Черна гора, Украйна и т.н.).

О.БЫЧКОВА - Почему "Хезболла" должна наводить порядок в Ливане? Не понимаю совершенно.
М.ШЕВЧЕНКО - Потому что "Хезболла" вместе с другими силами и общинами Ливана, которые заинтересованы в этом, не может не наводить порядок в Ливане, я бы так сказал. Поскольку ливанское общество, оно уникально. В мире больше нет другой такой страны, которая строилась бы по принципу союза общин - религиозных общин, этнических, ну, там религиозных, как правило. Я просто напомню эти общины: это сунниты, это шииты - это мусульмане, это христиане-мараниты - католики на самом деле, христиане-православные, которых там достаточно много, это друзы - представители такого мистического учения, которое является таким переходным, там они почетают безумного халифа аль Хакима, безумного - это так его называли в истории. Он то ли скрылся, то ли не скрылся, не важно, сейчас не в этом дело. И каждая из этих общин имеет какой-то свой пост в сложнейшей иерархии властей и силовых таких позиций в Ливане.
О.БЫЧКОВА - А "Хезболла" она немножко другая, другого рода организация. Она религиозная, она террористическая.
М.ШЕВЧЕНКО - Ну, давайте оставим эти слова - террористическая - Оль! Я понимаю, что нас RTVi смотрит в Израиле и в Америке, но не будем сейчас работать на то, чтобы было хорошо нашим телезрителям. Давайте говорить объективную правду.
О.БЫЧКОВА - А я не права разве?
М.ШЕВЧЕНКО - Нет, вы не правы! "Хезболла" это не террористическая организация, это политическая организация...
О.БЫЧКОВА - Которая немножечко еще и шьет при этом...
М.ШЕВЧЕНКО - Что? Вы о чем говорите, собственно говоря?
О.БЫЧКОВА - Про терроризм.
М.ШЕВЧЕНКО - Она не является организацией террористической. Она является организацией террористической с точки зрения той страны, с которой она ведет войну. С точки зрения Израиля. С точки зрения противоборствующей стороны, которая бомбит города, уничтожает мирных жителей, любая организация, которая оказывает ей сопротивление, сбивает ее разбойничии самолеты, топит ее корабли...
О.БЫЧКОВА - Обстреливает ее мирную территорию...
М.ШЕВЧЕНКО - В ответ на вторжение. Топит ее корабли, понимаете, которая, собственно говоря, подбивает и сжигает ее танки десятками, "Меркавы" эти знаменитые, и убивает ее солдат, конечно, любой партизан, который открывает огонь по захватчику, является террористом. Но давайте мы будем анализировать с другой позиции.
О.БЫЧКОВА - А Израиль кем должен считать "Хезболлу", армией спасения что ли?
М.ШЕВЧЕНКО - Израиль считает "Хезболлу" террористической, но я же не гражданин Израиля, я гражданин Российской Федерации, которая не считает "Хезболлу" организацией террористической. А кем ее считает Израиль или какая-нибудь там еще, я не знаю там Свазиленд и Лесото, мне это вообще не интересно. Я вам честно скажу.
О.БЫЧКОВА - Ну, хорошо. Вы похожи на гражданина "Хезболлы" в таком случае.
М.ШЕВЧЕНКО - Это для меня комплимент. С точки зрения объективной политологии, потому что православные Ливана сражаются в составе "Хезболлы" сражались в 2006 году против израильских захватчиков. Епископ юга Ливана православный молился и сидел под бомбами, когда бомбили его церковь, все православные юга Ливана в рядах "Хезболлы" сражались с оккупантами. Я как человек православный естественно будь я там в Ливане вступил бы в ряды армии "Хезболлы" и сражался бы против захватчика, который бомбит и разрушает мою столицу и вторгся на территорию моей страны.

Я бы ее уволил. Боюсь, скоро на станции начнутся чистки. В обители либерализма и свободомыслия господин Шевченко замахнулся на святое. Про Израиль, как про покойника, надо говорить либо хорошо либо ничего.

М. ГАНАПОЛЬСКИЙ (сердито) – Я, не очень сильно задерживая вас в эфире, хотел бы вот о чем сказать. Вы собираетесь встречаться с российской стороной на такой позиции, я вам говорю, как журналист, который как это понимает. Понимаю я это следующим образом. Что российский самолет, который перелетел через границу и сбил грузинский беспилотник, это неправильно. А грузинский беспилотник, который в нарушение, как полагает миссия ООН летел над своей территорией, но которая находится в определенной конфликтной ситуации, и имеет определенный статус, это все правильно. И здесь Грузия ничего не нарушила. Я просто констатирую.

Следующий перл ведущего вообще за гранью добра и зла

М. ГАНАПОЛЬСКИЙ (все еще обиженно) – Спасибо вам огромное. Я хочу в свою очередь, как вы меня пригласили работать в МИД Грузии, пригласить вас на «Эхо Москвы».
Г. ВАШАДЗЕ (уверенно) - Вы меня не возьмете туда.
М. ГАНАПОЛЬСКИЙ (зло) – Возьмем, возьмем. Мы же антироссийская радиостанция. У нас всегда есть департамент любви к Грузии.

Я бы за такое уволил.

• Мейрамхан апай, журналист болу әйел адамның қолы емес дейді. Осы пікірге көзқарасыңыз қалай?

- Әйел мейірленсе, дүние гүлденіп шыға келері сөзсіз.  Журналистикада да өмірдегідей еркектерден асып түсу керек деген қағида жоқ. Бірақ өз басым жалпы алғанда, жынысқа, тегіне бөлінушілікке қарсымын. Қазақта «байтал шауып бәйге алмас» деген сөз бар. Бірақ оның айтылатын орны, реті бар. Біз бұл нақылды дұрыс қолданбаймыз.

• Өзіңіз журналистиканың тізгінін ұстап жүрген талай майталмандарды дайындаған ҚазМУ-дің түлегісіз. Журналистиканың атасы Темірбек Қожакеевтің шәкіртісіз. Ал Темірбек ағаның шәкірті болу үлкен бақыт қой. Ұстазыңыз жайлы айтып өтсеңіз?

- 1989 жылы мен ҚазМУ-ге журналистикаға оқуға қабылданғанда жоғары курстың студенттері білім министрлігіне арыз жазып қол жинап жүр екен. Бізге де келді. Сөйтсе Темірбек ағаны 1986 жылғы желтоқсан оқиғасынан кейін жала жауып, оқу орнынан шығарып жіберіпті. Енді соны жастар қолға алып, қайтадан қабылдатпақ екен. Жаппай қол қойып бердік, сөйтіп ағай бізге бес жыл бойы дәріс оқыды. Дәрістерінде мін жоқ. Дәлелді, тартымды, пафосты еді. Қайыспайтындарды жақсы көретін. Еңбекқорларды құрметтейтін. Мақалаларымызды оқыса міндетті түрде елдің алдына айтып мақтайтын. Талабы өте жоғары-тын. Топта елу бала едік. Бәрімізді атымызбен айтатын. Тіпті қайсы облыстан екенімізді, ол облыстағы белгілі адамдарды сұрайтын. Энциклопедиялық білім иесітін. Қалай шақшадай басына осыншама ақпарат сияды деп таң қалатынбыз.

• Бірнеше жылдар бойы Қарағанды Мемлекеттік Университетінде ұстаздық қызмет етіп келесіз. «Қазақ журналистикасы тарихынан» дәріс оқисыз. Студенттердің қызығушылығы қалай?  

- «Бұрынғы студенттер жақсы еді» деп әріптестерім айтады, өз басым бұрын олай еді, қазір нашар деп айта алмаймын. «Әр заманның тұсында бір сұрқылтай» демекші. Заманына қарай адамы шығар. Өзінің елінің тарихын, баспасөзінің өткенін, білмекке құштар студенттер әлі де жетерлік. Бұрын қазақ баспасөзі 1949 жылы Қ.Бекқожиннің диссертациясынан кейін 1988 жылдан «Дала уалаятының газетінен» басталады деп келді ғой. 1962 жылы жас ғалым Ү.Субханбердина Петербург кітапханаларынан «Түркістан уалаятының газетінің» қазақ тіліндегі сандарын тауып алады. Зерттей келе тұңғыш басылым «ДУГ» емес «ТУГ» екеніне көз жеткізеді. Бірақ тоталитарлық жүйе қазақтың қаршадай қызының жаңалығын мойындауға асықпады. Қазақ журналистикасының тарихын негізгі пән ретінде оқыту сөзсіз тәуелсіздігіміз ұсынған баға жетпес байлық. Дегенмен қазақ баспасөзі тарихын оқытудың, зерттеудің өзекті мәселелері жетерлік. Бұл өзі баяу дамып келе жатқан сала. Жеткен жетістіктерімізге тоқмейілсуге әлі ерте. Баспасөз тарихы арқылы өзгелерге бай мәдениетімізді, нәрлі әдебиетімізді, салт-дәстүріміздің інжу-маржандарын таныстыруға болады. Баспасөз өмір айнасы десе дегендей. Мен журналистика кафедрасының түлектерінің эфирден өткен сюжеттерін көргенде, басылымдардағы мақалаларын оқығанда, олардың мазмұнынан өз қолтаңбамды көремін, сол кезде шексіз бақытқа кенелемін. Ұстаз бақыты деген осы шығар. Әрине, орыс топтарында қазақ баспасөзін мойындамау, мұрын шүйіре қарау сарыны әуелде байқалып қалғанымен, оқу барысында түсінісіп, кейін тіпті олар «қазақ баспасөзі осыншалық бай болған екен-ау» деп таң қалып жатады. Талап, қазақ орыс топтарына да ортақ.

• Мейрамхан апай, журналистикамен қатар оқытушылықты, ғалымдықты қатар алып жүру қиын емес пе? Өйткені көпшілігіміз сізді М.Шоқайтанушы, Тұрартанушы ретінде білеміз?

- Оңай десем, өтірік болады. Қызық дегенім дұрыс шығар. Себебі журналистика мен ғылымда ортақ бір нәрсе бар. Ол зерттеу жүргізу. Менің дипломдық жұмысым Мұстафа Шоқайұлының публицистикасы болса, ғылыми диссертациямның тақырыбы «Тұрар Рысқұлов-публицист». Негізінен екеуі екі өңірден шыққан екі түрлі адам болғанымен, екеуінің де саяси бағыты екі түрлі болғанымен, түпкі идеясы-қазақтың бірлігі-тін. Қос бәйтеректің мұрасын зерттеу барысында мен жаз айларында қанша мемлекеттің мұрағаттарынан шаң басқан тарихи құжаттарды ақтардым. Қаншама тың деректер таптым. Осы екі азаматтың дүниесін зерттеу барысында менің таным көкжиегім кеңіді, соның арқасында мен студенттеріме біршама бай мәліметтерге толы дәрістер оқып жүрмін. Менікі ұлтқа пайдалы іс жасау, адал қызмет ету.   

• 2004 жылы АҚШ-тың, 2005 жылы Швецияның жоғары оқу орындарында оқу-тәжірибе алмасып қайттыңыз. Алған әсеріңіз қандай болды?

- Бұл бағытта мен өзімді бақытты адам санаймын. Ата-бабамыздың «көре-көре көсем боласың, сөйлей-сөйлей шешен болсың» деуі тегін емес, тағы бір дуалы сөз бар «атың барда ел таны» деген. Бұл елдерге сапар шеккенде мен қазіргі американдықтардың еліне, не болмаса «теңіз жолбарыстары»-викинг тердің еліне бара жатырмын деп емес, бір кездері баһадүр аталарымыздың атының тұяғының дүбірі сондағы мың сан халықтың жүрегін дүрсілдеткен, бабаларымыздың қонысы болғанбір жұртқа бет алдым деп жатсынбай қарадым. Мәселен, Швецияда болғанымда дәрістер басталмас бұрын оқытушы біздің Қазақстаннан келгенімізді естіп, өткен тарихтың жәдігерлерін деректеп, «өз елдеріне қош келдіңдер» дегенде, төбеміз көкке жете жаздағанын мақтанышпен айтамын. Ал, енді осы елдердегі журналистиканы оқыту мәселесіне оралар болсақ, екі түрлі. Бізге сәйкес келмейді. Олардың өздерінде де толып жатқан қарама-қайшылықтар бар. АҚШ-тың бес штатында болып, он екіге жуық қаласын араладық. Мәселен, Миссури журналистика мектебі осы елдегі жоғары оқу орнының бірі болып саналады. Олар дамудың жаңа көкжиегіне көтерілген сыңайлы. Скотт Байрон бастаған ұстаздар (біздегі профессор Намазалы Омашевқа ұқсайды) практикалық журналистиканы дамытуда. Студенттер университет қабырғасында оқып жүріп-ақ, оқу орны аумағынан шықпай қаражат табады. Басылым редакциясы, кең аудиториялардың бірінде орналасқан. Вашингтонда таяу орналасқан Мэриленд университеті журналистика тарихына баса назар аударады. (Ал, бізде әлем журналистикасына қаншама сағат бөлінеді ғой) Негізгі пән ретінде оларда «АҚШ журналистикасы тарихы» жан-жақты оқытылады. Элис Бонер бастаған ғалымдар Америка журналистикасының өткенін зерттеумен айналысатын ғылыми зерттеу институты дерсің. Ал, Мармондар елі, Юта штатында Солт Лейк Ситиде фото журналистикаға толықтай маңыз берген. Жасыратыны жоқ, қазір фото журналистиканың біздің елдегі қарқыны шабан. Техас штатының орталығы Остин журналистика институты баспасөздің қазіргі заманғы өзекті мәселелерін зерттеумен (дін, экология, гендерлік саясат) айналысады. Ал, енді Еуропа елдеріне келер болсақ, мәселен, Кальмар университетінде студенттер бір екі теорялық дәрістен кейін-ақ тікелей эфирлерге қатысып, өздері де батыл сюжеттер жасап, зор әрекеттерге баратыны бізге таңсық болды. Осы жерде студенттердің жас ерекшелігінде айырмашылық бар екендігін ұмытпаған жөн. Мәселен, біздің оқу аудиторияларымызды негізінен, 17-ге жасы енді толған бойжеткен мен бозбалалар толтырса, оларда колледж тауысып келген 21-22 жастағы оң-солын танып қалған, пікір айтуға икемі бар жастар отырады.

• Әңгімеңізге рахмет. Шығармашылық табыс тілеймін.

Вот здесь на фото 1995 года (слева направо) Б. Окуджава, Лариса Герштейн – певица и зам. мэра Иерусалима и я, Михаэль Дорфман, тогда издатель и шеф-редактор газет "Негев" и "Аспекты". 
Увеличить, нажмите на снимок
~lamerkhav on deviantART

Ако отворите закона за авторското и сродните му права, ще научите, че информацията сама по себе си е извън защита. Няма авторски права за голите факти, включително и тези, които са получени с риск за живота. Дори ако не говорим за подвизи, а за обичайни ситуации, подобна практика e малко странна. Твърденията и въпросите, които ще срещнете по-долу, са повече повод за дискусия, отколкото твърда позиция. Бих написала всичко това по друг начин, ако беше завършена статия.
Да предположим, че сте финансов репортер и научавате първи, че централната банка готви ограничения на кредитния пазар заради опасения от просрочия по ипотеките (или, ако това не е БНБ, че ще повиши лихвите, което е класически пример за скъпа информация). В същото време ваш колега се среща с две семейства и разказва историята за трудностите по обслужване на ипотечните кредити. В първия случай няма защита на авторството, във втория има, защото силата на един репортаж е в разказвателните умения на автора му, той граничи с художественото творчество. Нас обаче ни интересува чистата информация. Не само няма авторски права за факти, но е напълно законно да се ползват части от статии без разрешение. Единственото, което пази отчасти правата на автора, е гаранцията за достоверност. Ще ви цитират, за да си носите сам отговорността, ако информацията се окаже лъжлива. (Макар да не съм сигурна дали този, който преписва или препредава злонамерени клюки или факти, довели до вредни последници, не може също да бъде подведен под отговорност.)
И така, най-доброто, което получава авторът, който се е натъкнал на важен факт, е позоваването на медията, в която работи. Но не винаги – има вестници, в които е изрична практика да се пише „съобщи столичен седмичник”. Има примери и за обратното, разбира се. При електронните медии авторството е често спестявана подробност. Обичайната практика е една медия да цитира друга, тя - предишната и т.н., докато се получи верига от три-четири и повече медии, но дори най-ревностният защитник на авторски права би спестил това досадно изброяване. (Може би и за новините, както и за хората важи правилото „Шест”, тоест всяка медия може да стигне до новината на която и да е друга през шест стъпки. Друг е въпросът, че някои новини изобщо не изплуват в масовите медии.)
Съвременните технологии са благодат за имитаторите и преписвачите; всеки може да копира и пейства. Но и всеки има право да научи кой е първоизточникът и как се е появила информацията. Убедена съм например, че 90% от хората, които са прочели или подочули нещичко за Феим Чаушев, бившия заместник министър с две имена, не знаят коя медия създаде историята. Само че авторството е част от новината. и тъкмо то се оказва обичайната жертва на караоке икономиката. Присъщо на информацията е да бъде свободна и достъпна. Тя няма ценност, ако не се споделя и копи-пейст технологиите осигуряват тъкмо това.
Безспорно отсъствието на авторски права над фактите е една бариера по-малко пред свободата на словото. Икономистите разглеждат патентите и въобще правата на интелектуална собственост като вид монопол – тоест като нещо, което спира пазарните сили да осигури информацията в достатъчно големи количества (пред достатъчно широка аудитория) и на най-ниската възможна цена. Пак, според учебниците, знанието е обичаен пример за публична стока - такава, която хем може да се потребява от повече от едно лице едновременно, хем не може да се предотврати употребата й от този, който не си е платил - non-rivalrous and non-excludable.
Много е важно разграничението между безплатен и ничий. Информацията може да се разпространява безплатно поради много причини – например, защото рекламодателят плаща вместо потребителя. Но авторските права не са само въпрос за плащане, както се вижда и от лиценза на Creative Commons. Тези права уреждат и начина на използване на едно произведение – правото да се посочва авторът му, правото то да не се манипулира... Бих добавила правото то да не се използва в контекст, който авторът не би желал (контекстът е много важен, както някой друг път да разкажа).
Един пример може би е по-силен от всякакви по-нататъшни разсъждения. През февруари българинът Ивайло Велев получи първа награда в категорията за снимки на въздействащи спортни кадри на престижния световен конкурс World Press Photo. Това бе важна новина и тъй като (специално във връзка с конкурса) авторските права над фотографиите бяха временно вдигнати, снимката на скиора, гонен от лавина, се появи почти навсякъде, във всякакви варианти, включително като скиор … без лавина. Изглежда е трябвало да я изрежат, защото предварително им е бил зададен само квадратен формат. Представете си какво се случва с новините, които се кропват и манипулират от десетки ръце и често от оператори, които не разбират смисъла на информацията. Човек не може да знае всичко и затова признаването на авторството все пак е някакво противодействие на изкривяването на първоначалния замисъл.
Въпросът за собствеността над фактите – от страна на техния източник или от този, който ги доставя, е по-сложен. Исторически собствеността предполага ограждане (excludability) на дефицитен ресурс или на нещо, което има ценност, само ако е достояние на ограничен кръг. Информацията, според общото мнение, е изобилен ресурс (ресурсите за създаването й – съобщителната инфраструктура и уменията на автора – обаче не са) и, както вече стана дума, обикновено тя има ценност, ако е всеобщо достояние. Изключение е изпреварващата финансова информация, където е в сила обратното. От друга страна, не само юристите знаят, че авторството или подобните му права имат малко общо с владеенето, ползването и разпореждането. Ето защо в някои случаи може би е по-добре да се говори за ексклузивност.
Заглавието неслучайно наподобява името на филма „Чия е тази песен”. Разпространението на информацията в много отношения прилича на народното творчество, а блоговете и форумите са като едновремешните седянки или клюкарските сбирки пред портите. Но има специфична информация, която се изкривява при колективната обработка, макар че - в общия случай- препредаването на новини върши работата на колективен редактор и тест за достоверност и значимост.
Сама по себе си информацията е нещо, което витае във въздуха – или поне първичната информация. Следователно тя трябва да е свободна като въздуха, нещо, което се предава от човек на човек, нещо, което самият автор на съобщението иска да предостави на другите, защото това обслужва някаква негова цел или желание. Няма разлика между това, което разказваш сам за себе си и това, което искаш да покажеш от себе си.
В същото време има информация, която може да се получи единствено чрез обработка – такива са статистическите данни. Да добавим и резултатите от журналистически проучвания, които, макар да съдържат първични факти, струват време, усилия и пари.
И най-накрая има информация, която черпи силата си от начина, по който е предадена (споменатите вече разказвателни умения) и от контекста, в който се разпространява.
Откритият въпрос е кой полага усилията и кой трябва да бъде възнаграден, така че да има мотив да го прави. И ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че можем да говорим за дефекти само в един частен случай.
Много често първоначалният автор (човек или организация) сам иска да съобщи нещо за себе си или своята дейност. Да речем искате да обявите, че се жените, че продавате кучето си или пък кметът наема селския глашатай, за да каже, че се въвеждат нови разпоредби. Понякога хората правят това, за да се похвалят или за да улеснят свои дейности (такива са търговските операции) или защото някое събитие получава живот, само ако е обявено (правилата). В този случай съдържанието е свободно, от разпространението на фактите печели авторът (собственикът/източникът на първичната информация) и той би платил за разпространението им (на глашатия, на пресаташето си или на отдела за малки обяви в някой вестник). Тоест възнаграждението е само за съобщителната инфраструктура – по същата схема, по която водата е свободно благо, но се плаща за пречистването и доставката й. Последното го има и при останалите два случая, разбира се.
Но съществува и информация, която трябва да бъде изтръгната или открита. Тъкмо този е проблемният случай. Такива примери са факти, чийто притежател не желае да ги разкрива – клюки, тайни (за съмнителни сделки или военни действия) или изпреварваща информация, например, финансови новини. Не поставям морален знак на равенство между папараците и разследващите журналисти, интересувам се единствено кой трябва да бъде възнагреден за тази информация. Въпросът кой печели от разпространението й е не по-малко сложен. Очевидно е, че това не е собственикът на първичните данни, той по-скоро губи. Ако говорим за обществен интерес, може да се твърди, че разкриването на факти за корупция е публично благо, но не съществува схема, по която обществото чрез своите фондове да възнаграждава това. Различните конкурси за журналисти и инициативи на фондации не са такава схема. Публикуването на клюки за звезди обаче, няма какво да се лъжем, също задоволява интереса на широката публика, която е по-готова да плаща (макар че по-често го прави чрез сложния бартер, осъществяван с помощта на рекламодателите). Разликата между двата случая, че ползите от журналистическите разследвания са повече за обществото, докато клюките обслужват директно индивидуалните потребители, които по-лесно биха платили, за да задоволят любопитството си. Общото е, че и при двата няма гаранции, че интересът на публиката (независимо дали става дума за нездраво любопитство или за гражданска позиция) ще донесе ползи на този, които е изтръгнал фактите. Това може да се случи само с изпреварващата информация – специално в света на финансите, където информацията е е позиционна стока и скоростта е важна. Но с развитието на електронните технологии и този краткотраен ексклузивитет започва да изчезва.
Третият случай е обработената информация – както в смисъл на статистическа обработка, така и художественото представяне на фактите. Тук имаме същинско създаване на информационна стока (а не намиране) и авторството отчасти е защитено – независимо дали авторът е външен изследовател или журналисти от самата медия. „Отчасти”, защото непрекъснато виждаме как медиите заимстват една от друга идеи, заглавия, дизайнерски решения и всевъзможни трикове за привличане на внимание. Все пак никой не би публикувал без позоваване чуждо изследване на кредитния пазар, както и прогноза или мнение, би било нелепо. (Всъщност е въпрос на трактовка дали едно есе или проучване е чиста информация, каквато са първичните факти.)
В известен смисъл казусът наподобява разликата между научни открития и изобретения. Не ми е известно патентните офиси да се занимават с авторството на математическите теореми, но това не означава, че всеки може да си ги присвои.
Внимателният читател сигурно се досеща, че не защитавам крайни представи за добро или лошо. Но имам колебания дали авторството или сходни на него права (временен ексклузивитет?) върху новините биха увеличили мотивацията за разкриване на информация и доколко биха ограничили разпространението й. Отделен въпрос е как нещо подобно може да се осъществи на практика, тъй като е очевидно, че етичните кодекси не вършат работа.
При изобилието на информация и многото канали за препредаване, отсъствието на авторски права или ексклузивитет дава повече сила на този, който осигурява платформата за публикуване на новини (или съобщителната инфраструктура), за сметка на този, който ги създава.* Това може би също е в интерес на свободното слово, защото колкото повече се съкращава пътят на новината до публиката, толкова по-малко неща остават скрити. То обаче има и една любопитна последица – ако расте ролята на супермаркетите за новини, които предлагат - с или без позоваване - чужда продукция, благодарение на по-голямата си площ и по-добра логистика, то все по-важни се оказват миналите заслуги, установената клиентела, предишните инвестиции в съобщителна инфраструктура, оператори на информация и прочие. Авторите на новини, които все по-често са в ролята на претенденти, трябва да произведат не просто интересни заглавия, а истински фурор, за да привлекат внимание към себе си. Това противоречи на основния принцип на маржиналния анализ („Миналото е завинаги минало”) и би било интересно да се поразсъждава как се съчетава с очевидния провал на ценообразуването по пределни разходи при информационните стоки.
Все пак е малко крайно да се твърди, че пазарът се проваля и не може да осигури възнаграждение на усилията (или че го осигурява на случаен принцип, при което не се гарантира, че журналистите винаги ще имат интерес да разкриват фактите). Нека се вгледаме в детайлите. Най-напред, нерядко медиите се снабдяват с изобличаваща информация само защото притежателят й (конкурент или политически опонент) избира точно тях за пощенска кутия. Не мога да твърдя, че критериите за този подбор имат нещо общо с високите журналистически стандарти. Второ, макар че е обичайно за широката публика да остане скрито кой е разкрил интригуващите факти, професионалистите, които следят медийния пазар, няма да пропуснат автора. Вероятно е той да получи шанс за професионално израстване, макар че едва ли ще се радва на цялото признание, на което можеше да се надява, ако имаше права върху фактите (но славата и стремежът към самоутвърждаване не са икономическа категория). Макар че няма да е толкова очевидно и безусловно, възможно е и самата медия да влезе в полезрението на конкурентите си и на публиката, която има пряк интерес към конкретната тема. Колко голям ще бъде ефектът за медията и дали някога тя ще постигне възвръщаемост на усилията да разкрива интересни и значими факти е трудно да се каже. И този е само един от примерите за непроследими ефекти, които често изкривяват представите ни за влиятелни и второстепенни източници на информация.
За да завърша тези протяжни размисли: Подозирам, че проблемът се дължи на несъвършенствата на самата информация като стока - имам предвид трудностите с измерването на ефекта, проблемите с класирането, силната зависимост от контекста и т.н. Въпреки съмненията в ползата от изобилието на паразитна информация, предпочитанията ми като че ли клонят към свободното разпространение и след малко ще го демонстрирам, като преразкажа една история от Гладуел, която – убедена съм, ще заведе доста хора до книжарницата. Но въпросът с осигуряването на възвращаемост (признание и пренасочване на ресурси) за тези, които помагат да се появят на бял свят важните новини, проучвания и идеи, остава открит.

P.S. – Пропуснала съм готварските рецепти, домакинските и здравни съвети, където, както разказва тук Йордан Ефтимов, също пада голямо преписване. (Интервюто е интересно, макар да си личи, че литературните критици имат известен проблем с разбирането на пазара; все пак те работят друго.) Безспорно е, че и рецептите са жанр, напълно незащитен от авторското право (освен ако не става дума за уникалното творчество на Цаньо Сърнев, лека му пръст). Възможно ли е да е другояче? Отговорът тръгва от това, което казах вече за народното творчество и достига до един от проблемите на копи-пейст индустрията – проверката за достоверност/приложимост. Ефтимов напипва точно проблема, когато говори за необходимостта от класиране и сортиране на тази литература.

* - Въпросът за авторските права над генерираното от потребители съдържание (практиката и у нас е разнообразна - включително за правата над анонимните мнения по форумите) заслужава отделна тема, но не се чувствам компетентна в юридическите въпроси.

Е.

Това е линк към едно чистосърдечно, чисто и прекрасно-наивно предложение на уважавания литуратуровед и културолог Бойко Пенчев. Ще прибавя накрая и разменените реплики в коментар между Старец и мен.

Но защо се втурнах сега да прибавя тези неща в блога си?

Защото се опитах преди десетина минути да придобия новини от телевизия една. И видях министър-председателя Станишев, усмихнат със своята съселска в устните и отсъстваща в очите усмивка, да пуска груби шеги (щото, нали, вече не е на сцената Румен Петков да разправя на кого стои отзад и прав, и седнал).

Та грубата и доста тъпа шега на премиера, пусната в един твърде сериозен за страната момент, който явно е карнавално-преобръщащ само за Сергей-Станишевци, е следната: на въпроса за бъдещия министър на вътрешните работи, С.С. изсипа, че щял да бъде или би трябвало да е като Ален Делон. Хубаво, всеки с тъпотата си и с нахалството си. Не те са повод за това ми писание.

Поводът е онова, което последва: лигавото, подмазваческо - или както се казва на майчиния език на нашия премиер "подобострастно" - хилотене от страна на тези, дето Бойко Пенчев щедро нарича журналисти.

Майко Българио! Какви хора те сполетяха! Станишев за премиер, а хилотещи се на тъпотии подмазвачки и подмазвачета - за съвест и за глас народен...

Размененото със Старец:

от BoykaB Анонимен, Разстроено 10 април, 09:13

Журналистите може и да решат да бойкотират, но това няма да се забележи. Защото журналистите са мнооого малко - повечето са журналиствующи плиткоумия, недоучени и не твърде мислещи. Само те да останат в залите за пресконференции с овлажнени от възторг очички, залите пак ще са си пълни. Да ме прости Господ за резкостта, ама тез пикли понеже ги броим за журналистки, затуй ни е такава медийната среда.

от Старец Анонимен, Неутрално 10 април, 11:02

За пореден път подкрепям писаното от Пенчев. Само че не е така лесно да стане. Журналистите отиват да "отразяват събитие" (това е на техен жаргон), защото ги изпращат техни началници и те са длъжни (срещу страх от нещо) да отидат. Това едно. Второ - журналистите (пикли или не) са длъжни да "отразяват" събитието в съгласие с някаква редакционна политика. Може да е тъпо, гадно, да не ни харесва, но няма и не може да има издание, което да дава абсолютна, 100 % свобода на даден журналист да пише каквото си иска по даденото "събитие". Какво искам да кажа ли ? Призивът на Пенчев е хубав, безспорно, но трябва да се отнесе към редакциите и техните шефове. А като знаем нещичко за собствениците и най-вече - като виждаме реалната редакционна политика на отделните издания, силно се съмнявам, че призивът може да "заработи" реално. "Дневник" е може би малко изключение в общата "зависима медийна среда", който отгоре на всичко привлича външни автори - експерти в една или друга област. Така замества писанията на "пиклите ... с овлажнените очички" (с извинение към тях)с умни коментари. За съжаление "Дневник" е да кажем една стотна от медийната среда. Може би можем да спрем да купуваме вестници - и да четем електронните им версии (аз поне така правя). Нали "вацовите" парцали си свиха тиражите от 300 и отгоре хиляди на под 100 (не помня точно - поправете ме). Може би ще дойде време за популярността на даден вестник да се съди и по четеността му в Нета, включително и по глупостите, които дращим във форумите му. Не знам - помагайте...

от BoykaB Анонимен, Разстроено 10 април, 22:20

Така е, както пише Старец. Защото и Бойко Пенчев, и аз, и други разстроени си представяме подобни граждански жестове в свят, в който те (ще) са възможни... някак си. А то такъв свят няма. Старец познава вестникарската среда и начин на работа, културолозите (при)познават идеята, че воплите им - умерени или не, може постепенно да променят неща.

Прави впечатление, че редовно дрънкам за журналистика и нареждам вестници като 24 часа, нали? Някой трябва да ми скочи и да ми каже, че не бива да се изказвам така, при положение, че училищния вестник, чиято редакторска титла нося, излиза веднъж годишно. Ама няма такъв.

Всъщност проблемът не е в мен/Нели/нас/редакторите. Ние си късаме нервите повтаряйки на малкото хора, които имат намерение да пишат, да си напишат статиите и да ги предадат в някакъв срок. Нели търси една година спонсори. Нели има близки срещи с ръководството. Аз висях половин Февруари в печатницата. И въпреки това. Несериозност цари навсякъде и спъва всеки наш ентусиазъм.

Помня вестник "Йо-йо" в 8ми клас, когато редактори бяха Мила и Красимир. Те бяха тъй големи и просто ми връчиха вестника и ми казаха "Мини по класовете и го продай". И аз бях малка и мислех че "Donnerwetter" е ацката псувня на немски xD Сега аз съм на тяхно място. И ми е леко отчаяно, че първо, не можем да намерим заек, който да продаде вестниците по стаите, и второ, че ръководството забранява да продаваме по стаите в часовете. А вестникът се промени изненадващо. Последния брой не е 16 страници, а 40. Не сме си играли да го сгъваме 3 дена в Дойчраума, а е отпечатан в печатница. И вярно, не е левче, а леф и пийсье, както се налага да обясним на всеки.

Не е трудно да чакаш някой да дойде на редакционно събиране, и да няма никой. Не е трудно да се потиш да поправяш правописни грешки в глуповати статии. Нищо против нямам. Аз нямам изгода от вестника, правя го за удоволствие. Имам ентусиазъм, малко идиотски и доста детски, но го имам. Трудно е обаче, да видя как подминават "рожбата ни" с безразличие и да казват "Аз не чета.". Трудно е да търпя въпроси от типа: "Защо чак ся го издадохте?", "Защо пък лев и педесе, не сте ли малко нагли?" и, ней-непоносимото, "Защо пише на немски вътре?" (има 5 статии на немски. От 26.) Защото никой не се наисли да бутне едно рамо на начинанието. Защото има инфлация и плащаме от собствените си джобове, да го има тоя вестник. Защото сме в Немска гимназия, кукло, същата онази Немска, която, когато кандидатствах, беше най-елитната в града. (не ми се говори за това, което е сега...)

Утре ще продължим с продажбите. На първия етаж сме, до входа. Крещим до прегракване "Вьесник зъ леф и пийсье" и се смеем, въпреки че хич не ни е до смях. Дано успеем да покрием поне разходите. Пък за поливането на броя, сами ще си платим бирата.

И накрая, искам да благодаря. Не, не на любовта, мама, тате и Господ. А на Таня от ДР, за вечната усмихната помощ. На печатницата и Огнян, който ни търпя половин месец. На онези класове, които събраха пари да си вземат броя предварително. И на всички онези 70 човека, които си го купиха днес. Утре ще сте повече, мисля си, докато си гълтам хапчетата за оптимизъм. =)

Така че от вчера се появи новият ми - професионален Блог. Все пак д аобясня. Нямам намерение да се превръщам в проедната латерна, която със сериозен тон съобщава поредният ужас, който се е случил. Светът е твъде мнообразен и шарен, за да се прибавям и аз към черното и тъмното. Освен това, мисля, че би било приятно разнообразие ако има място, където има пдоробна информация и за хубавите неща, които се случват на родна територия. Всяка една от статиите, която е качена там ще бъде опит в различна насока, посветена на някое от многото ми хобита и интереси. Още нещо, всяка една от тях ще е представена за публикация в списания, така че ще се радвам на коментари и критики по темата. Линк към блога ще пусна малко по-нататък, защото точно в момента ми е малко натоварено. :)

2. Отвъд това, не мога да се сдържа и да не разкажа за вчера. Както много често напоследък, Х. дойде да ме вземе от работа. И тъй като щяхме да ходим най-после да се сдобия с нормален стол за бюрото, се наложи да се ходи за колата. Няма такова усещане като пътуването на скутер. Още повече, когато ти не си шофьорът. Вкопчил си се здраво, криволичейки по улиците, между колите, разминавайки се на милиметри със стъкла и абсолютно осъзнаващ, че това, което те дели от падане е ловкоста на шофьора. Фактът, че единствената ти защита срещу асфалта е голата ти кожа и яснотата, че вички други участници в движението се движат в консервни опаковки от по няколко тона. При всяко ускоряване кръвното ти скача, ушите пищят а, ти си повтаряш само "Само не се блъскай, само не се блъскай, нека не катастрофираме тук.", молиш се на неизвестно кой, ако се наложи рязко спиране, спирачният път да не е твърде дълъг и да не свършиш деня си като донор. Най-ужасяващото е, че движението НЕ БЕШЕ натоварено и въпреки това, всички наоколо се движеха като участници в рали.

Живи и здрви стигнахме до гаража, където аз лично поседях няколко секунди подпряна на стената и поемаща си дъх, докато краката ми спрат да се държат като спагети. С колата не беше много по-различно, може би е от шоферчето :) Но май всъщност е движението по софийските улици. Както и да е. Факт е, че всички се прибрахме живи и здрави. И че си имам удобен стол за бюрото. :)

3. Едновременно с това искам да питам Мишел и Ани - събличането задължително ли е или можем да се ограничим до блога? :) Не, че с Н. не можем и ние да се проявим като арт - фотографи, но все пак да знаем. ;)

4. Lotlorien ме попита дали е задължително заглавната страница на вестниците и новините, които са напечатани на нея да са тъпи и безполезни. За съжаление, няма значение дали си учил журналистика или не. Повечето от най-трагичните автори на 24 часа и труд са завършили моя факултет, но това не променя фактът, че са от хората, които са живо разхищение на мастило и хартия. Всичко си има норми и граници, а евтината скандалност не може да процъфтява, и не бива, особено ако е национална медия. За съжаление и двата вестника са собственост на една и съща фирма, така че никой няма интерес д аима състезание между двата вестника и да има някакво разитие. Конкуренцията дава развитието все пак. Те си седят в удобното блатце на посредствеността и дърпат и другите вестници на своето ниво. Журналистът трябва да умее да преценява къде е границата. Бъди скандален - но с мярка, ми казваше едно време пр. Брезиснки. Една от лекторките пък директно отказа да коментира българските медии с думите, "нека не си разваляме хубавото насторение с боклуци". така че. Не, не трябва.

5. Маркуча ме замери с поредната блог-игрица, този път с литературен привкус.
Последните три книги, които съм прочела.
1. Препорочетох на Милена Фучеджиева "Кефер. Цветовете на малката Ида". Книжката е тънка, мъничка, почти джобен формат, но от онези странни книжки, които те карат да се змаислиш какво си ропуснал от текста вътре и аквко е останало само в съзнанието на автора, недописано и премълчано.
2. Прочетох "Чупливи неща" на Нийл Геймън. Интересен сборник разкази, като най-много ми хареса последният разказ, антоация към "Американски богове" - първата негова книга, с която се сблъсках на доста крехка възраст.
3. Препрочетох паралелно "Кървава музика" на Грег Беър и "Невромантик" (включвам и трите романа от серията - "Невромантик", "Нулев брояч" и "Мона Лиза овърдрайв".
Гибсън ми е все така странен и започвам все повече а осъзнавам колко добър автор е, създавайки плътната, сложна реалност на бъдещето. Честно казано, това е от много малкото книги, които ми се струват реални и възможни.

Последните три, които закупих бяха:
1."Търговецът на оръжие" на Хю Лори. Много се извинявам, но пич, играй си ролите и не се напъвай да пишеш. То бива копирано, бива, ама това е прекалено.
2. "Оливия Джаулс и развинтеното въображение". Това е от най-сладките и забавни романи, които съм чела (и е от женските романи... уж). Искрено ме разсмя. Леко, ненатоваращо четиво, препоръчвам. Става и за подарък на някой не твърде тежък случай на кифла.
3. "Сонетите на Шекспир". Е, те ми ги купиха, но се приближава максимално по допирателната на изискването. :)

Бих препорочела? Оу, това е много подъл въпрос.
1. Тери Пратчет. Просто нямам времто да хвана и да ги изчета отмак.
2. Дан Симънс - серията за Хиперион. Чувам, че щели да го филмират, но ще видим.
3. Артър Кларк. Сборника. Поклон пред паметта му.

На кой да прехвърля топката, я да видим.
На Даниел.
На Иво Инджев (като пресен блогър)
На Александра (dreamkeeper), която така и не ми отговори на имейла. :)
И естествено, на Н.

Убиха писател. Защото писал за мутрите. Не съм чела книгите му, признавам. И все пак. Това е посегателство на свободата на словото и печата. А, ама и такива ли имало? Ами, във време на демокрация ги има. Другаде - сигурно, де. И все пак, убиха писател. Мир на праха му. Кой ще бъде следващия? Нещо ме човърка, че може да е някой блогър. Да видим.

Нататък. Критика от Европа.

"Според него, страните от Европейския съюз трябва много да внимават при обмена на класифицирана информация с българското Министерство на вътрешните работи, защото няма гаранции, че тази информация няма да попадне в ръцете на организираната престъпност."

Това убийствено напомня на вица: "Европейският съюз дава на България 200 милиона евро за борба с корупцията. В белязани банкноти."

Мия чиниите. bTV огряват деня ми с прекрасните думи на президента. "България има славата на остров на стабилността на Балканите." Ето тук е и контекста. Мед ми капе на сърцето:

"Страната ни има най-добрите данъчни стимули за инвеститорите в целия ЕС. Освен това България има чудесни отношения с всички свои съседи и може да бъде използвана като предмостие към един много по-голям пазар, каза още българският държавен глава."

"Според него България и Полша не са сред най-богатите страни в ЕС заради тежката история и най-вече епохата на комунизма."

Във vbox има един клип, неотдавна считан за забавен. Там една жена обяснява как комунистите са виновни за всичко.

Ок, спокойна съм.Остров на стабилността сме. Всичко е наред, бе, хора, как може да сте такива песимисти и да не го виждате?

В крайна сметка има една добра новина. Помпозната новина от съботния 24 часа, че Буш ще жени Станишев, бе опровергана. http://www.dnesplus.bg/Curious.aspx?f=108&d=216778

"Официален представител на Белия дом нарекъл пред "Вашингтон пост" "смешен" опитът на българския вестник да се опитва да внушава, че "президентът на САЩ урежда бракове".

Казаха ли ви го?!!! Най-сетне някой да забележи, пък било то и ония от Вашингтон пост. Припомням, съботното заглавие на първа страница гласеше "В София отпушват ухо на милиардер". Никога не съм изучавала журналистика, затова се питам, задължително ли е заглавието на първа страница да е тъпо и новината, в дебели черни букви, да е абсолютно безполезна??? Ще питам Eneya. ^^

Мога да си легна спокойна. Страната е в стабилност, 24 часа е парцал. Няма никаква опасност, ни по спирките, ни под козирката на коя-да-е банка...

Мир на праха на Георги Стоев, Денислав Русков, Гергана Велинова, Петър Петров и всички останали жертви на нелепата случайност, царяща по нашите географски ширини.

Ако бях Енея, щях да работя в няколко насоки:

1. Да изучавам света.
2. Да усъвършенствам уменията си за писане
3. Да градя личната си марка.
4. Да създавам и развивам собствена медия

Тъй като не съм Енея, не мога да преценя доколко следването на журналистика в СУ помага, така че ще се радвам за мнения по въпроса.

На този етап, ако бях Енея, не бих кандидатствала за работа в списание поради две причини:

не мога да предложа на медиите повече от мерак за работа (съдейки по блога на Енея, в който на пръв и на втори поглед не намирам нищо, което да ми покаже, че тя има широки или специални интереси отвъд собствената си личност; относно начина й на писане – Дневниците на Бриджет Джоунс, колонката на Кари Брадшоу и книжлетата на Амели Нотомб са увлекателно написани, но блогът на Енея ме кара да се прозявам, дори когато се абстрахирам от съдържанието. За да не бъда несправедлива, Googlе-нах Енея, както бих направила aко бях работодател, и открих статиите й в секцията “Култура” на MyKinda. Оттам разбирам, че се интересува от изкуство и култура и ако се п�