заминавам. летя на 13 септември за лондон, на 25 ми започва учебната година.

НО ще се върна на 12 декември за почти месец.

звучи ми адски плашещо. и в същото време вече нищичко не ме задържа тук.

нещата се объркаха много..вътре в главата ми.

ще ми липсват хора, които дори не познавах допреди месец. ще ми липсват и други, които познавам от години..

и въпреки всичко нямам търпение да замина, да отида там..

още си спомням странния гъдел, който изпитах за пръв път като стъпих на Хийтроу..

и много ми липсва точно това.. адския адреналин от това, че отиваш на място, където не познаваш никого и никой не те познава. гъдела от това, че си постигнал най-голямата си мечта.

много хора ме съдят за това, че напускам страната си. честно казано ай донт гив а дейм. знам коя съм и откъде съм. не знам къде точно отивам, но съм сигурна, че ще ми хареса.. въпреки че ще ми е адски трудно.

новият завет.

синьо, червено и бяло. кралицата. на баба й фърчилцето.

хаха.

5.11 сутринта е, допреди час бях на работа (бачкам в улицата) и съм супппеер изтрещяла. пукам бири и пуша цигари и се чувствам прекрасно. нещата ми се подреждат перфектно, като изключим пияниците дето пеят под прозореца ми и важните решения, които ще ми се наложи да взема относно личния си живот... ако може да се нарече личен или пък живот.

объркана съм и за пръв път в живота ми това ми харесва. объркана съм и все пак знам, че скоро всичко тук ще свърши и ще срещна много нови и много по-объркващи неща, които да се блъскат в главата ми. влюбена съм в бъдещето си и никой не може да ме спре да бъда с него.

освен тва да се похваля, на 8 заминавам за созопол на концерт на делинкуънт :)))))))))))))))))))))))))

предния концерт го изтървах, ама на тоя ще съм най-отпред и ще крещя колкото мога.

в близкото бъдеще почивам два дни, после ще се счупя от бачкане, за да мога да отида до морето, ама кво да прайш, съдбъ.

и такива ми ти работи покрай мен.. за  хората които се интересуват от мен. ако изобщо някой го чете тоя блог.

дали да запаля цигара?

аре ше запаля.

имам супер готин шеф и мноо се разбирам с него.. и с всичките си колеги. и с повечето си клиенти даже. като изключим някои, дето плюят в кафетата на хората и после ми налитат на бой. ама тва е друга история :)

добрата новина е, че някой ден всички ще умрат.

пуша последна цигара и си допивам бирата. освен ако не реша да пия още една. навън вече е светло, ама не ме ебе. утре ще спяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяя докогато си искам. и после ше се напия като прасе. as usual.

пък ся тряше да хъркам в някоя палатка на лясковския манастир ама ме преебаха със смените. най-бруталното парти в търново последните 2 години и аз ще го изпусна. щот съм се оженила за шибаната улица. както каза тая в ХЕИ "и ти стана уличница"

;) явно не съм й първата.

тез ако не спрат да пеят под прозореца им ше ги замергам с развалено зеле.

и такива ми ти работи. май мноо почнах да се оливам вече и пиша глупости. аре.. доскоро.

жънкей.

(Пино от френската електро-поп група Vive la Fête)

http://www.aftertheshow.ch/
На този адрес можете да хвърлите едно върху един интересен фотографски проект, който открих преди няколко минути. Няма друг като Иги.

*изпитът по журналистика, който всъщност ми беше 4-ти за последните четири дена, мина като цяло добре. След търсене в Google установих, че никой преди мен не е използвал израза "морален ексхибиционизъм", който за добро или лошо намери място в есето. Два пъти ме интервюираха и това започна да ми харесва.

Да, да, именно за приятелките - онези очарователни същества от женски пол, които са способни да спрат дъха на мъжа, и то дълго преди още да е станал мъж. Синът ми е на четири годинки и си общува със себеподобни по доста интересен начин. Различни са игрите и отношенията му с приятелите и приятелките. Тук съм се заела да направя разбор на вторите.

И така, първата любов - тя се казва Мариела, наричана още Мани. Познава я от бебе. Първо играеха заедно на площадката. После бяха в една и съща група в детската градина. Като започна да ми задава въпроси за бебетата, за оженването, за съвместния съпружески живот, и получи нужните отговори, както и след като разбра, че не може да се ожени за мен, реши, че ще се ожени за нея. Разпредели набързо семейните задължения между двамата, измисли имена на децата им - Вики и другото не го помня как беше. Подреди задочно даже и мебелите по стаите - леглото на брат му сме щели да го дръпнем по-настрани, за да могат те с Мани да си сложат спалнята.

Случи се така, че Мани престанахме да я виждаме толкова често, колкото преди. Обаче в съзнанието му тя си остана момичето, за което ще се ожени.

Появи се Мила - един бонбон с руси къдрици и сини очи, който няма и две годинки. Обаче Анди и Вальо (на Вили) тичат постоянно след нея. А тя откликва на всичките им погледи и жестове с широка усмивка и звучно бебешко бърборене. Много обичат да се навеждат пред лицето ú и да ú се усмихват, сигурно защото тя им отвръща със същото - с усмивка - а като нейната усмивка наистина няма друга. Невероятно преследване пада по градинките, когато бабата на Мила я поведе нанякъде. Ходили сме да я търсим по квартала, а щом се чуе гласът ú през прозореца, Анди вече си е обул обувките и подскача пред входната ни врата. Вили ги е снимала тримата на една пейка с телефона си, защото гледката наистина не беше за изпускане.

Та, отношението на Анди към Мила е специално. Не мога да направя сравнение от света на възрастните.

Освен Мила, на площадката идват често Валентина и Антония - две първи братовчедки - едната е на почти три, а другата - на почти две години. И двете са невероятни (любимата ми дума - да не ви прави впечатление колко често я употребявам) и също много специални.

Валентина идва от Испания и говори съвсем малко български. Има нежна руса косичка, вързана на опашка и част от нея небрежно пада на челото и се пилее от вятъра. Когато се видят с Анди, тя го прегръща, а той стои мирен и леко объркан. Любимата им игра е на пързалката - единият застава горе и протяга ръка, а другият се опитва да се изкатери, нарочно не успява, ляга, протяга ръце нагоре и вика: Помооощ, спаси ме! Спасяват се и после същото се повтаря до безкрай сред непрекъснат бурен смях.

Антония е червенокоса и има грациозна походка, каквато само едно момиче на почти две години може да има. Ходи обута в кецовете на по-големия си брат, а дългите ú къдрици се полюшват убийствено красиво при всяка стъпка. А пък Анди не спира да повтаря на ляво и на дясно: Като я видя АнДония, очите ми светват!

И сега - Дария - чернокоса, с големи букли, леко дръпнати очи, дълги мигли и трапчинка на бузата. Дария винаги бута количка с кукла и върви с малки стъпчици като истинска внимателна майка. Мълчалива е - пази тишина, за да не събуди бебето си.

С нея Анди си играе на „майки и бащи". Веднъж мръзнах два часа на студа, за да не им прекъсвам играта - толкова задълбочени и истински са - ходят заедно на пазар, разхождат бебето, майката приготвя вечеря. На пейките в градинката седят и много баби без работа. Веднъж минават Анди и Дария с бебето покрай тях и едната ги пита:

- На кого е това бебе?

А Анди най-сериозно ú отговаря:

- На Дари е. Аз съм бащата.

Имам една особено ценна книга на Достоевски. За мен е по-ценна от останалите му, защото е негов дневник. Започнат е в края на 1872 г., когато Достоевски е назначен за главен редактор на списание „Гражданин".

Ако тогава писателят можеше да си има блог, съм почти сигурна, че щеше да го има - да публикува там тези и други свои впечатления и разсъждения, да провокира съответните реакции и да им отговаря. Тъй като така е приемал и мисията си като редактор на списанието.

Ето, вижте защо и как започва да пише бележките си (предавам със съкращения):

„...В Китай щях чудесно да си пиша, тук това е много по-трудно. Там всичко е предвидено и предопределено за хиляда години напред, а тук - за хиляда години напред всичко е нагоре с краката. Там, волю-неволю, щях да пиша неясно, тъй че не знам дали някой щеше да ме чете. Тук, за да накараш хората да те четат, по върви да пишеш неясно...

Да разговаряш с другите, у нас е цяла наука, сиреч на пръв поглед и ние не падаме по-долу от китайците, и ние като тях си имаме няколко много опростени и чисто научни похвати. Така например думите „нищо не разбирам" навремето означаваха едно-единствено нещо, че (авторът им) е глупак, днес те му носят чест и слава. Стига само с открито чело и гордо да речеш: „Абе не я разбирам религията, не я разбирам тая Русия, нищо не разбирам от изкуство!", и моментално се издигаш в очите на хората. Особено пък ако наистина нищо не разбираш.

Но тоя опростен похват не доказва нищо. Всъщност у нас всеки подозира другия в глупост, без нито да помисли, нито да си зададе обратния въпрос: „Да не би всъщност аз да съм глупакът?" И уж всички са предоволни, а всеки недоволства и всеки го е яд. Пък и мисленето в наше време е почти невъзможно: скъпичко ти излиза. Вярно, купуват се готови идеи. Навред ги има, че и безплатно ги дават, хубаво, ама безплатното излиза още по-скъпо и хората вече започват да се усещат. И в края на краищата пак никаква полза и все същата бъркотия.

Кажи го, тук си е същински Китай, само че без тамошния ред. Ние едва-едва тръгваме натам, откъдето Китай се вече връща. Безспорно, че и нас ни чака същият край, но кога? За да усвоим хилядата тома „Церемониали", та веднъж завинаги да получим правото хич за нищичко да не се замисляме, ни трябва поне още едно хиляда години мислене. И какво - излиза, че никой не ще да съкращава тоя срок, защото никой за нищичко не ще да се замисли.

Вярно е и друго: щом никой не ще да се замисли, ще речеш, толкоз им е по-лесно на руските литератори. Да, вярно, че им е по-лесно, и тежко му на онзи литератор или пък издател, който в наше време се замисля. Още по-зле е оня, дето пожелае да се учи и да разбира, но най-зле е оня, който искрено си го признае. И не дай боже да каже, че е схванал туй-онуй, и рече да изложи гледището си - всички моментално го отписват. Остава му само да си изнамери някой подходящ човек или дори да си го наеме и да разговаря само с него; и може би единствено за него да издава списание. Мръсно положение, защото то е все едно да говориш на себе си и да си издаваш списание за собствено удоволствие. Силно подозирам, че и „Гражданин" още дълго време има да си говори сам и за собствено удоволствие. Да, ама според медицината да си говориш сам, означава да си предразположен към полудяване. „Гражданин" непременно трябва да говори с гражданите и там му е бедата!

Виждате ли с какво издание съм си свързал живота. Положението ми е във висша степен неопределено. Тогава и аз ще си говоря сам за собствено удоволствие под формата на тоя дневник, пък да става, каквото ще. За какво ще говоря ли? За всичко, което ми направи силно впечатление и ме накара да се замисля. Ако пък си намеря читател или, не дай боже, опонент, явно ще трябва да разговарям и да зная с кого и как да разговарям. Ще гледам да се науча, защото за нас, сиреч за литераторите, то е най-трудното. Пък и опонентите са различни: не с всекиго можеш да заговориш току тъй. Ще разкажа една басня, която чух тия дни. Баснята била от древни времена, едва ли не индийска по произход, което е твърде утешително.

Веднъж свинята се скарала с лъва и го извикала на дуел. Като се прибрала вкъщи, се опомнила и се уплашила. Събрали се свинете, мислили, мислили и накрая решили:

- Виждаш ли ей там оная помийна яма, иди и хубавичко се накисни в помията, па после върви на дуела. Ще видиш какво ще стане.

Свинята ги послушала. Пристигнал лъвът, подушил, подушил, намръщил се и се оттеглил. А свинята дълго след туй се хвалела, че лъвът се уплашил и избягал от полесражението.

Туй е баснята. Вярно, че по нас ги няма лъвовете - едно, че климатът ни е неподходящ, и друго - иде някак твърде величествено. Но турете вместо лъва порядъчния човек, какъвто всеки трябва да бъде, и ето ви я същата поука."

Достоевски / Дневник на писателя / Народна култура / София 1986

Защо ми се струва, че тук и сега положението с мисленето е същото, както в Русия по времето на Достоевски. Всичко от написаното важи и днес за нашето общество. Много малко неща са се променили. Притчата за свинята и лъвът е по-актуална от всякога. Защо подозирам, че винаги ще си остане така?

От друга страна, аз лично познавам - виртуално и на живо - голям брой мислещи хора. Много от тях правят в блоговете си или по някакъв друг начин точно това, което описва Достоевски: „Тогава и аз ще си говоря сам за собствено удоволствие под формата на тоя дневник, пък да става, каквото ще. За какво ще говоря ли? За всичко, което ми направи силно впечатление и ме накара да се замисля. Ако пък си намеря читател или, не дай боже, опонент, явно ще трябва да разговарям и да зная с кого и как да разговарям. Ще гледам да се науча, защото за нас, сиреч за литераторите, то е най-трудното. Пък и опонентите са различни: не с всекиго можеш да заговориш току тъй."

И по негово време е имало такива хора. Но явно и тогава и сега те са недостатъчно и необединени, за да могат да променят нещо радикално. А може би могат?

Това, което ме радва, е че днес комуникацията между мислещите хора е по-лесна. Заслугата е и на интернет и на блоговете в частност. Дано това да доведе до нещо добро.

„Рамо до рамо с човешкия род тича една друга порода същества, безчовечните същества, расата на творците, които, подтиквани от неизвестни импулси, вземат безжизнената човешка маса и напоявайки я с кипеж и оживление, превръщат това влажно тесто в хляб, хлябът във вино, виното в песен. От неодушевената смес и инертната шлака те създават една заразителна песен. Виждам как тази раса от по-други личности претършува вселената и обръща всичко наопаки, как краката им винаги газят в кръв и сълзи, а ръцете им винаги са празни, как непрекъснато посягат да хванат отвъдното, недостижимия Бог и как убиват всичко наоколо, за да усмирят чудовището, което гризе жизнено важните им органи. Виждам това, когато те скубят коси, напрягайки се да разберат, да схванат вечно недостижимото. Виждам това, когато те реват като побеснели зверове и мушкат и разкъсват, виждам, че това е правилно, че друг път няма. Принадлежащият към тази раса трябва да застане нависоко, да крещи безсмислици и да разкъсва вътрешностите си. Така е правилно и справедливо, той трябва да го направи! Всяко нещо, което не е на висотата на този ужасяващ спектакъл, всичко друго, което е недостатъчно страховито, недостатъчно чудовищно, недостатъчно безумно, недостатъчно опияняващо и недостатъчно оскверняващо, не е изкуство. Останалото е имитация. Останалото е човешко. Останалото принадлежи на живота и безжизнеността."

Хенри Милър, Тропикът на Рака, стр. 237, долу

Като се заговорихме за лудостта, се сетих, че навремето бях писала един цикъл разсъждения на тема „нормално". Опитвах се да разбера кое е нормално и кое не, защото моите представи много често влизаха в разрез с тези на другите и дори на най-близките ми хора - родителите и сестра ми.

Според тях да приемам нещата, случващи се около мен, толкова навътре и надълбоко, че чак да се самонаранявам, не беше нормално. Смятаха, че едва ли не умишлено си причинявам тази болка, а за мен беше нещо съвсем естествено да съпреживявам страданията на другите така, все едно са мои, а своите страдания да усилвам многократно, което за тях си беше чисто преувеличение. Да, но аз го правех без да го искам.

Говоря в минало време, но всичко това продължава да важи със същата сила.

Изживявах всичките си чувства - и хубавите и лошите - докрай. Това понякога ме докарваше до лудост - поне един такъв момент си спомням добре.

В мен и роднините ми тече една и съща кръв, но изразът „замесени от едно тесто" като че ли не винаги важи за кръвните връзки. Не, не сме замесени от едно тесто. Затова и такива пропасти се отварят понякога помежду ни.

Отивам да извадя записките си за нормалното и ако стават за четене, ще ви ги покажа.

***

Да, на всичкото отгоре, здраво ги бях опаковала, за да не се връщам към тях може би. Но все пак ми беше интересно да се върна. Отрязвам въжето...

НОРМАЛНО

(бъдете снизходителни, защото съм ги писала отдавна)

Размишление първо

Да протече животът ми както е редно. И животът на всички, които познавам, протича така. И това не е скучно, това е нормално. Но къде да се дянат всички приливи, всяка носталгия, необходимата доза раздразнение? Къде да сложа мечтите си, от които не мога да се отърва? Нормалното е рамка, то е антисвобода, то е причастие, което сме приели в лоното на детството си, без да знаем от къде започва истинското. Без да сме наясно с пустотата, наречена сляпа сила, наречена Бог. Мое дъно, ти пак се разтваряш и разкриваш пред мен нова пропаст, ново разкаяние, пред което сетивата не ми служат за нищо. Пак ме караш да чувствам една дълбочина, която е измамна, защото е още по-дълбоко. Това е само моята бездна, споделена от никого. Аз и моите необезпокоявани страхове си правим пикник на килима. Уреждаме си парти в чест на вечното съжителство помежду ни. Аз отварям шампанското, за да бъде всичко нормално, тривиално. Те вдигат тост за нас. Нормално и буквално и фатално. И хоризонтално и вертикално. Ментално.

Какво е логичното според теб? И защо търсиш да откриеш точно твоята логика? Превърни се в това, което искаш да разбереш. Забрави за себе си, нека ТО стане твоя същност за един миг. В този миг ще го проумееш изцяло, до болка, ще те обладае силата на пълното отдаване, извън нормалното. Аз се моля хората и другите хора да си останат нормални след като са видели това.

Нормалното е свръхоткаченото. Мигът, в който проумявам някои неща. И се плаша, направо се стряскам насън. Прекалено реални мисли започнаха да нахлуват в главата ми. Това е пълният хаос. Това е предателството. Аз сама се предадох, подлях си вода, стъпих на земята, приех задълженията си, опитах се да ги изпълня и не успях. Моите истински неща всъщност не са тук. Те са извън кръга на нормалното, или квадрата, или спиралата, или каквото и да е. Рискувам да се заклещя точно по средата между двете сфери - реалната и моята. И да кръжа и никога да не достигна до същността нито на едните, нито на другите неща. А ако успея да разплета кълбото от нерви в мен, може би ще се доближа до хармонията, която преследвам. Но сега само си играем на гоненица и то с вързани очи. Преходът от нормалното към абстрактното и обратно съм аз. През мен се пречупва великият поток на времето - форсира, излива се, обръща пласт след пласт. Моето време, нормалното и откачено време, то започва и свършва единствено в мен. Няма прагове, хоризонти, минути, стрелки на часовници, няма задръжки и заблуди. То не е подредено, то е хаотично. То е безкрайно като самата мен. И също толкова безутешно, защото и щастието и мъката в него никога не свършват.

***

Ще спра дотук. Тези словоизлияния имат смисъл за мен, защото знам заради какви събития съм ги писала. Но за вас - едва ли. Мислех да извадя от следващите страници онова, което си заслужава да се прочете, но всичко е толкова свързано, че малко неща могат да се измъкнат от контекста. Ще помисля какво да направя :D

П.П. Това на рисунката горе съм аз. Едното ми око учудено, другото - тъжно. Казвала съм ви за тази рисунка, сега ви я и показвам.

Четох Репликата на Тишо , отправена към филоложката Елена Кодинова, във връзка със статията ú: „Когато писателите нямат характер".

Подкрепям Тишо и от свое име също искам да кажа нещо на тази госпожа. Думите ú „Съвременните български писатели не познават света, в който живеят." съм ги чувала и на друго място. Специално заради тях вземам отношение.

Да, аз може и да не познавам света, в който „живеем", но познавам света, за който пиша. Колко хора, колко от нас, живеят в един и същи свят? Може би ти живееш в един, аз в друг. Ти пиши за твоя, аз - за моя. Но не се опитвай да ги сравняваш, обобщаваш и да гледаш на тях отстрани. Защото никой не може да „вижда" отстрани и да казва: това е правилно, това - не. Защото светът е такъв, какъвто ние го виждаме. Ако искаш потвърждение, виж тук (при LeeAnn) и тук (при Светла). Но за по-сигурно, ако искаш потвърждение, прочети всичко написано някога, някъде, от някого. И ще разбереш...

А писател не е професия. Писателят е човек като всички останали. Понякога и повече човек от всички.

6.40 сутринта - Пак се гърми. Аман бе, човек не може да си поспи!

7.00 сутринта - Гърми и не спира. Досадно. Къде ми е закона, че да си почета докато ми правят прическата и да си подбера тоалета.

7,30 сутринта - Фризьорката ми е притеснена нещо. Били гръмнали 2000 тона... нещо си там. Дреме ми, нали в моя си закон не го пише.

7.40 сутринта - Сергей ми звънна. Нещо му съборило кафето. Пита, знам ли нещо. От къде да знам пък аз. Не знам, естествено.. И фризьорката нищо не знае. Пита ме мене. Лигла.

8.00 сутринта - Някакъв военен ми звъни, Обяснявам му, че съм на фризьор и да не ме безпокои. А, нац. щаба бил. Не го знам тоя. Абе, проверих си в закона. Никъде не пише какво да правя. Пише, какво да не правя. Уу... тези обувки не съм си ги носила още.

8.15 сутринта - Сергей настоява да ида да видя защо му подскача кафето още. Да иде и да си види сам. Каза му го, ама го мързяло. Да ида аз, той бил шефа и се нуждаел от очи и уши. Добре де, тръгвам. И Ахмед нещо любопитства, ама и той зает. Е, все аз ли да ходя!?!!?

9.15 сутринта - Отидох, видях, скъсах си чорапогащника. Нещо гори, нещо гърми, не е бедствие, не е авария. Не е природна катастрофа. Не е в моя ресор. В моя закон си пише много ясно, Бедствие е земетресение от 10 по Рихтер нагоре, паднал астероид, всемирен потоп и все такива неща. Бойко! Ти си виновен! Да ти го кажа в очите.Аз да не съм министър на всичко? Що ме разкарвате по никое време? И си скъсах чорапогащника и не можах да видя къде ще почивам през лятото. Досадници такива. Помолих Ахмед да ми прати актуалния списък на нашите фирми, които да се заемат с почистването.

11.00 преди обед - Пресконференции, досадно. Гладна съм...

23.00 преди полунощ - Сергей настоява да ходя по телевизиите и да обяснявам какво пише в закона ми. Неграмотници! Да си го прочетат сами! Какво има да обяснявам. Още ме е яд за чорапогащника!

Източник - сутрешната спам листа :)
Автор неизвестен (моля ви някой ако разбере кой е автора да го постне)

Днес ще ми е ден за блогово мълчание. Имам си една причина да мълча. И тя е, че точно в този ден не мога да кажа нещо, което искам и трябва да кажа. Затова ще го премълча. Помълчете и вие с мен.

Предоставям текста на вашето внимание:

За честността и сексуалното равноправие
Промяната в мисленето на българското общество ще отнеме време
от Васил Василев, Сан Франциско
06 юли, 17:31

Ако човек приеме за чиста монета публикуваното миналата седмица сравнително проучване на Евробарометър, посветено на дискриминацията и нейното възприемане в страните - членки на ЕС, ще остане с впечатлението, че България е най-толерантното кътче за LGBT* граждани. Запитани дали в страната им съществува дискриминация, базирана на сексуална ориентация, утвърдителен отговор дава едва една пета от българите, което е рекордно ниска стойност в съюза.

Но преди въодушевените хомосексуални граждани на Финландия (където за дискриминация признават 49% от населението), Швеция (58%) и Гърция (73%) да се запътят към недискриминираща България, те вече ще са прочели относно българската "толерантност" през миналия уикенд, когато първият в историята разрешен гей парад в страната се сблъска с грозното лице на псевдопатриотичния екстремизъм. Те ще са видели целия спектър на сеещата невежество и омраза пропаганда - от откровената злост на политически маргинали като Боян Станков (известен като Боян Расате) до завоалираната хомофобия на видни общественици.

Две са безумията, прокламирани от лагера на българските "патриоти". Първото беше подето от патриарха, към когото се присъединиха Главното мюфтийство и други лица, а именно, че парадът е "безчинно и нечестиво сборище, което ще наблюдават и деца". Впоследствие парадът беше (повторно) изместен, понеже в Южния парк имало деца. Инсинуацията, че децата по някакъв начин ще бъдат застрашени, е колкото налудничава, толкова и опасна.

Защото умишлено се приравнява хомосексуалността към педофилията, което представлява долнопробна лъжлива пропаганда, целяща да всее страх и омраза. За сведение на любопитните - да бъдеш хомосексуален означава да изпитваш влечение към (някои) хора от същия пол, не към деца! Да се твърди противното е шокиращо неетично средство за експлоатация на родителския инстинкт!

Впрочем показателен за цялото лицемерие е фактът, че Боян Станков доведе и невръстна си дъщеричка въпреки въображаемата опасност от "педалите" и въпреки предварително заявеното си намерение да провокира насилие. Убеден съм, че патриархът, мюфтийството и др. биха могли да положат усилия за решаването на някои действителни проблеми, например насилието (в училище, в обществото, в медиите, в дома), занемареното образование, стреса в семейството.

Второто безумие е, че гейовете и лесбийките можели да си правят каквото си искат насаме вкъщи, но не било редно да "парадират" пред всички. Тази теза беше подета дори от младия ни министър-председател, който като "толерантен човек" приемал хората с различия, но не му допадала лично "манифестацията и демонстрацията на подобни ориентации". Макар и не толкова агресивно, от това изказване също дъха солидна доза неразбиране и ненавист.

Първо, участниците в демонстрацията бяха прилично облечени и по-скоро заети с отбягването на летящите към тях камъни и бутилки, отколкото с "демонстрации". Второ, по-важно, парадът не е някакъв повод за веселба, той е обществен акт, декларация за равноправие - на това, че две момчета или две момичета също могат да седят на Моста на влюбените и да се целуват, да се разхождат ръка за ръка из центъра, да учат, да работят, да плащат данъци, да се грижат за семейството си, да си живеят живота открито, без срам и без лъжа, и да се обичат без страх, че някой "нормален патриот" ще ги пребие.

Хомосексуалните общности в Северна Америка и Западна Европа се борят от десетилетия за постигането на равноправие с останалата част от обществото. Дори в Бърно, където миналия уикенд също бяха арестувани няколко екстремисти, в гей парада участваха не само видни общественици като Мартина Навратилова, но и министри от чешкия кабинет, които разбират значимостта на подобни първи опити за извоюване и отстояване на граждански права и нуждата от подкрепа в подобен момент и среда. Жалко е, че млад и образован човек като българския министър-председател предпочете да не осъзнае това.

Но да се върнем на проучването на Евробарометър. Едва 1% от българите заявяват, че са били свидетели на дискриминация на основа на сексуална ориентация в своята страна - това сравнено с 10% за Австрия, 13% за Швеция. През декември пък проучване на агенция "Скала" показа, че над половината от българите не желаят да работят в служба, където техен колега е хомосексуален, нито пък да си пратят детето на училище, където някой от учителите е такъв. И въпреки това 80% са убедени, че в България дискриминация няма!

Ясно е, че един парад пролет не прави. Промяната в мисленето на българското общество ще отнеме време и усилия - от страна и на хомосексуалните българи, и на хетеросексуалните. Едните трябва да съберат кураж и да опитат да заживеят нормално, без да се крият и срамуват от това какви са, а другите - да се вгледат честно в себе си, да осъзнаят невежеството си и да преосмислят поне част от своите възгледи.

*LGBT (lesbian, gay, bisexual, and transgender/transsexual) - съкращение, обозначаващо колективно лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални хора.

Като написах първия си роман, веднага тръгнах да търся из интернет информация какво да правя по-нататък. Първо изрових издателствата, писах им. Доста от тях ме отрязаха любезно, малка част ми поискаха резюме (анотация) + част от текста. Затрудни ме написването на резюме, но се справих криво-ляво и го разпратих. И от там нататък - нищо. От там нататък да чакаш отговор от издателство, е като да чакаш писмо от умрял. Да не говорим колко е дълго и мъчително.

При следващото ровене попаднах на конкурсите. В малка част от тях приемат и романи, повечето са за разкази. Изчетох какви ли не дискусии по форумите - кой, какво, как и защо. В тях се включват дори издатели, включват се хора, близки до издателствата, участници - успели и неуспели, и фенове на фантастиката - членове на клубове за фантастика. И всички тези хора (които започнах постепенно да разпознавам зад псевдонимите им, а и доста техни снимки има из нета) обсъждат, критикуват, защитават, обясняват - какво е нивото, как трябва и как не трябва да се правят конкурсите, кой трябва и кой не трябва да ги печели, и още много други неща. Лашках се ту в единия, ту в другия край на тамошната „истина".

Изпратих си романа в конкурса на Аргус - единственият подходящ за мен тогава - и започнах да се надявам, че съм достатъчно добра, за да вляза в аулата на вездесъщия ни „писателски елит" (този, в областта на фантастиката). Минаха девет месеца, в които, ако не пишех, щях постоянно да мисля само за конкурса. Междувременно следях редовно форумите и за най-малката капчица информация какво става, кога ще излязат резултатите и т.н.

И те излязоха - през декември, на панаира на книгата. Беше обявено, че Аргус кани всички на събирането (защото ще представи и новите си книги). Няколко дни преди събитието ВЕЧЕ ЗНАЕХ, че не съм сред наградените, защото иначе щяха да ми се обадят. Това поне научих от форумите - награден ли си, предварително ти се обаждат да отидеш, не си ли награден, попадаш в общата покана.

Отидох въпреки това. Видях отблизо много от онези хора, чиито лица познавах от снимките. Почувствах се някак тържествено и благоговейно, че съм сред тях.

Разбира се, бях и много разочарована, че не съм се класирала на нито едно от първите три места, т.е., че няма да издадат книгата ми.

От тогава (от миналия декември) много неща се случиха. Много неща научих и дори познавам на живо един от онези хора в залата. Но това не е толкова важно. Имам още много път да извървя.

По-важното се случи само преди седмица, когато отидох LeeAnn „да ми набие някои неща в канчето". След разговора с нея се чувствам спокойна и мога да говоря за конкурсите и за всичко, свързано с писането, без огорчение. Защо ли? Първо, защото е страхотен човек (с всичко най-добро, което може да се вложи в това определение), и второ, защото от думите ú ми просветна цялата истина, която толкова време не „виждах".

Ето как стана всичко: Едно от нещата, които най-много ме измъчваха, бе че никой не ми казва направо добре ли пиша или зле. Нейният отговор беше: „И никой няма да ти го каже!". Малко по-късно осъзнах думите ú докрай.

Обикновено, когато съм се терзала дълго време за нещо, отговорът винаги е прост. Стига да има кой да ти го каже, защото, заслепен и объркан от нетърпение и огорчение, не го виждаш сам.

Навремето преживях следното: Детето ми си счупи ръката, ама лошо си я счупи, беше на четири години (голямото ми дете) и трябваше да остане в Пирогов - сам самичко. Строго забранено беше за родители в отделението. Естествено, изринах земята, за да се докопам до него и на няколко пъти успявах, извън официалните свиждания всеки ден по обяд. Обаче, който ме видеше от персонала, ми казваше, че трябва да изляза. Понеже докторите се сменяха, ходех да питам всеки от тях и да ги моля да остана. Но нито един не ми даде разрешение. Накрая попаднах на един възрастен доктор (който по-късно се премести в нашата поликлиника и до ден днешен си го поздравявам като го видя, въпреки че той няма представа откъде го познавам). Този д-р Васев беше дежурен в приемното и аз нахлух да го питам и него мога ли да остана през нощта. Оплаках му се, че никой не ми дава категоричен отговор - не ме гонят с ритници, но и не ми казват, че разрешават. И ето какво ми отговори той тогава: „Никой няма да ви каже останете. Можете да го направите единствено на своя отговорност."

Мисля, че няма нужда да разказвам по-нататък. Разбира се, останах. Думите му промениха всичко. Разбрах точно какво и как трябва да направя и го направих. Много е важно да успееш да срещнеш точния човек, който с малко думи да ти каже най-важното, най-нужното за теб.

И досега съм проумявала, че бързата слава от конкурсите е някак измамна и преходна. Че за истинското признание е нужно стотици пъти повече търпение от онези девет месеца. И досега съм съзнавала, че важните неща са други и конкурсите не са част от тях. Но сега го приех и със сърцето си и се успокоих. Благодаря ти, LeeAnn! Благодаря ти!

Димо, не знам какви изводи можеш да си направиш от всичко това. Започнах да го пиша заради теб, приключих го пак с изводи за себе си. Така става с всички мои постове, не се чуди. Просто пиши и това е всичко. Пък какво ще стане от там нататък, ще поживеем и ще видим.

Ако искаш, се свържи със Звездичко. Аз четох два негови разказа и много ми харесаха, а не бяха наградени в конкурсите. Ще трябва сам да преценяваш какво е нивото там. Не се доверявай много на „експертното" мнение.

Но каквото и да правиш, ще трябва да действаш „на своя отговорност", както и аз - на моя. Това е.

Чтобы вы не скучали, смотрите сериал "Люди Ж". Последние 2 недели я очень напряженно работал, чтобы вы могли это сделать: http://www.livejournal.ru/zh_men/

Иногда там попадаются такие вопросы, на которые ответить просто хочется. Вот, например, сегодняшний "If you could have dinner with anyone at all, dead or alive, famous or not, who would you go with? Out of anywhere in the world, where would you eat?"

Мой ответ в продолжении

Какой замечательный вопрос. Я бы хотел отобедать со многими великими людьми Иисус, Эйнштейн, Будда, Ньютон, Ломоносов, Бах... их так много, кем человечество может гордиться. Их так много тех, о ком мы даже не знаем.

Но если бы у меня действительно была такая возможность я бы хотел, чтобы это были мои покойные бабушка и дедушка, а обедали бы мы в деревне, где я проводил каждое лето в детстве. Они были замечательными людьми, я бы хотел чтобы у меня было больше время с ними.

http://dimychs.livejournal.com/35258.html

07-06 2008
Ловлю рыбу. Слушаю дождь. Плаваю. Сижу в сауне. Сплю. Ем.
Счастливое и восхитительно безмозглое существование.
Сауна - любимая баня с температурой выше пятидесяти по Цельсию. Все дело в сухом паре. В русской парной мне слишком влажно и душно.
Лучше только хамам, но это уже и не совсем баня.
Купила сегодня пару галстуков. Разных оттенков голубого =)
Нееет, меня не вылечат *evil grin*

07-04 2008
"Его выгнали из ашрама за похуизм"
я взяла с собой дневник. Старый, бумажный, недописанный. Чтобы дописать и выбросить.
Читала старое, умилялась.
То, что три года (точнее, два года и десять месяцев назад, двенадцатого августа *evil grin*) воспринималось как пиздец, сейчас отложено в папку "плохо, стремно, но над этим можно работать"
И я не знаю, плохо это или хорошо. С одной стороны – спокойнее. С другой – все-таки печально. Без истерик, без особых сожалений, но печально.

- Я пользуюсь Opera - самым лучшим веб-браузером.
- А я IE. Ведь главное - содержание сайта.

В отличие от России нам есть от кого быть независимыми - кто только не топтал белорусскую землю, ведь она находится в центре европы и чуть только война, все войска идут через нее.