Уверен съм също така, че ни очаква най-безцветната олипмпиада, където всяка марка ще получ своя шампион, домакините ще спечелят в класирането по медали, а допинг ченгетата ще санкционират все така избирателно своите жертви. Ще се нагледаме на двуполови същества, на световни рекорди и разбира се на режисирани драми.

След края на Олимпиадата ще се отчетат милиардите зрители и печалби с много нули в края. Експлоатацията на деца и инвазията на Китай ще продължат, а за спортистите ще останат спомените от моментната слава.

За нас българите, тези игри имат един единствен смисъл – представянето на волейболният ни отбор. Дано момчетата на Мартин Стоев осмислят състезанието за България и което е по-важно, дано не станат жертва на поредната допинг машинация.

Иначе, олимпийският огън започна околосветското си пътешествие....

By designers Michael Parisi & Rebecca Cadman.

В случая с олимпиадата се стигна дори до спорове коя планина била по-подходяща - Витоша или Пирин, къде пистите били по-хубави - до София или до Банско. Много хубаво, ние сметките започнахме да си ги редим, но кръчмарят (Международният олимпийски комитет) май-май не му се харесахме като „клиент“ (колко изненадващо, а?), отряза ни рано-рано и не ни допусна дори до финала на изборния процес, въпреки че преди това (привидно) ни вдъхваше вяра и ни даваше напразни надежди с единстваната цел да демонстрира някаква демократичност при подбора на домакинстващи градове и, разбира се, да прибере немалките суми по заявката на българската кандидатура. А от МОК съвсем ясно виждаха и много добре знаеха, че за България е невъзможно да организира едно такова огромно събитие, вероятно несравнимо по размерите си с нищо друго на света. Колкото и да се напъва, България не може да набави достатъчно средства (нашата кандидатура „обещаваше“ бюджет от по-малко от 2 млрд. евро; за сравнение, спечелилият руски град Сочи „заделя“ 20 млрд. евро), а като добавим и липсата на каквато и да е държавна политика за спорта (например данъчни облекчения за компаниите спонсори) положението става твърде тъжно. А още не сме стигнали до инфраструктура, организация и т.н. Какви са българските пътища? Как изглежда летището ни? Ами хотелите ни? Колко на брой от тях всъщност „стават“. Щели сме да ги оправим/направим тези неща във времето до 2014 г., както гърците го направили с тяхната лятна олимпиада в Атина през 2004 г. Каква Гърция ви е подгонила, сънародници мои? Нали и те едва се справиха в поставените срокове и постоянно бяха мъмрени от МОК, въпреки че са в ЕС от 30 години, а ние по време на кандидатстването още не бяхме (сега сме, но не го заслужаваме).

Излишно е да говорим за предните две неуспешни кандидатури на България през 1985 г. за игрите през 1992 г. и през 1987 г. за игрите 7 години по-късно. Става дума за едно отминало (за щастие) време, за една съвсем друга политическа система, чиято единствена хубава страна бе (била) подкрепата на спорта и изкуството. Но с користна цел, разбира се. Та нали спортните успехи и купи трябва да служат като „витрина пред света на процъфтяващия комунистически строй“.

Проектите за зала на мястото на ледена пързалка „Юнак“ и стадион „Раковски“ засега са си само на думи. Нищо ново под слънцето. Не искам да се спирам над конкретно тези терзания на българския спорт.

Нещо друго ме впечатли тези дни. Президентът на БФС Борислав Михайлов обявил в интервю пред медиите, че с румънския му колега наистина коментирали и замисляли обща кандидатура на двете страни за... домакинство на ЕВРО 2020. „Браво, Боби, браво, Боби!“, крещеше Борето Касабов пред микрофона, докато въпросният Боби спасяваше дузпите на мексиканците на 1/8-финала на Световното в САЩ, оказал се една от крачките към българският футболен връх. Същата реплика ми се прииска и на мен да извикам, когато прочетох интервюто. Много добре звучи, но да видим дали ще прибавим и това към графата „кьорфишеци“, където вече „блестят“ по-горе изложените примери. Или този път ще се окаже, че говорим за реални неща, а не просто добри пожелания.

На всички ни се иска да се случи нещо такова. Тук мога да включа и личното си мнение - това вече е по-изпълнимо. Първо, периодът до 2020 е доста по-дълъг, отколкото предполагаемият до олимпийските игри през 2014 г. Второ, времето за подготовка се увеличава, докато нещата, които трябва да свършим за този период, намаляват. Имаме нужда от 4 стадиона (4 у нас и 4 в Румъния - румънците да си ги мислят техните) за провеждането на официалните двубои. Аз виждам нещата така: един стадион в София - нова реконструкция на националния стадион „Васил Левски“ е задължителна и програма минимум, а събарянето му и му изграждането на един чисто нов, модерен, със съвременна архитектура „Васил Левски“ е пожелателно; един стадион в Пловдив - стадион „Пловдив“ или бившият „9-ти септември“ е един от малкото стадиони в България на 2 етажа, запуснат от много години, но един основен ремонт би го направил неузнаваем, както ни говори световният опит; един стадион в Бургас - край морето ще настане фурор преди футболен двубой, рай за гостите ни и всъщност фенове на двата отбора, които биха се изправили един срещу друг на стадион „Нафтекс“, който се смята за най-добрия и луксозен български стадион, но подлежи на освежаване и увеличаване на капацитета, разбира се; един стадион в... тук вече се затруднявам. Дали не свършиха вече готовите подходящи стадиони? От Варна обаче ни идват на помощ, защото там всъщност вече пуснаха в ход проекта за нов стадион на мястото на „Юрий Гагарин“. Очаква се да е готов към средата на 2009 г. Варна също печели предимство заради морето и един такъв избор не би бил необоснован.

Друг вариант за последния стадион, който ни „липсва“ от четворката, ми се струва, че е евентуалното строителство на нов стадион в някой град от Северна България, като моите симпатии клонят към Плевен и Враца. Но тук вече надделяват моите субективизъм и мечтателност. Дори всъщност това не е толкова важно.

Много по-важно е това, което „върти“ целия свят. Откъде нашата мила България ще набави тези парични средства? Защото освен стадионите, трябва да си оправим и летищата, пътищата, хотелите, дори телекомуникациите, които са толкова важни за медийното отразяване на такова едно световно събитие (целият свят гледа европейските първенства по футбол). И ще кажете: „Да! Но същото беше положението и с олимпийските игри, защо сега да можем да си оправим инфраструктурата, а за тях да не сме могли?“. Ами, много просто. Тук говорим за не толкова мащабно събитие, за посрещането на определено по-малък брой гости, които ще изискват по-малък брой хотели, ако щете. Освен това имаме и съорганизатор, който поема половината задачи, които и без това са много по-малко, както по-нагоре споменах.

И да се върнем на набавянето. Топлата вода вече е открита. Навсякъде по света го правят чрез спонсори. УЕФА си има спонсори и партньори, които в един и същи състав през 4 години (а някои компании, които са партньори и с ФИФА и съответно спонсорират и световните първенства, и през 2 години) изливат огромни средства за реклама. Става дума за огромни световни фирми като „Кока-Кола“, „Самсунг“, „Хайнекен“,... „Макдоналдс“ и т.н.

Държавната машина също има своята роля. Тя трябва плътно да застане зад идеята, с което да засвидетелства сериозността и загрижеността на цяла България и така да направи по-възможен евентуалния избор на нашата обща българо-румънска кандидатура. Знам, че на една такава шайка мошеници, некадърници, чисти комунисти, ченгета, родоотстъпници и какви ли не още или по-накратко - настоящето българско правителство, би им било трудно да подкрепят нещо, което е от чисто наш, общонационален интерес, но явно, че дори един откровен песимист като мен все още намира сили да се надява за нещо добро. Най-доброто в случая с правителството е... неговият мандат да е свършил до времето, в което УЕФА ще избира домакинът/домакините на ЕВРО 2020.

Мисля, че всички осъзнаваме от какво значение би билоедно ЕВРО 2020 в България. Инвестиции, които ще получат своята възвръщаемост, а най-вероятно, ако не сме най-забутаните хора на света, ще донесат и печалба. А с инвестираните средства ще изградим неща, които ще ни служат и след края на първенството. Има ли смисъл въобще да обсъждане какви размери ще добие рекламата на България пред целия свят. А това е реклама, която набавя още чужди инвестиции, ако щете от туризъм дори (не, че сега са ни малко туристите и сега). А как ще се отразят свежите парични постъпления върху българската икономика - да пресмятат, дават оценки и вадят заключения тези, които разбират от това. Аз нямам претенции да съм от тях... все още.

Мультфильм «Баба-яга против», сделанный в эстетике тяжелого наркотического прихода, и дающий (в сложной иносказательной форме) отпор всем людям недоброй воли, стал главным анимационным шлягером. Олимпийская символика появилась на одежде, на посуде, на обоях, на шторах и гардинах, на кухонных клеенках, в виде разнокалиберных сувениров, вымпелов и календарей — такая популярность колец не снилась и Толкиену. Олимпийский Мишка надолго стал главным персонажем для отечественных производителей игрушек.

Глядя, как главный медведь страны взлетает под песню Пахмутовой на воздушных шарах в день закрытия Олимпиады, многие рыдали в голос. Для всех нас что-то кончилось. Что-то большое, хорошее, что-то очень важное навсегда унеслось от нас в темнеющее небо.