Не знам защо, но винаги съм смятал, че колкото по-високо по стълбата на познанието се е изкачвал Алберт Айнщайн, толкова по силна е била вярата му в Бог.  Вероятно съм се заблуждавал от един негов цитат:" Наука без религия е куца, а религия без наука е сляпа."

Неотдавна, писмо на Айнщайн, в което учения е изразил своето отношение към религията е било продадено на аукцион за 400 хил. щ.долара.

В писмото, адресирано до философа Ерик Глуткинд от 3 януари 1954 г., Айнщайн е написал, счита, че понятието Бог е продукт на човешката слабост, а Библията-сборник от достойни, но детски примитивни легенди. Освен това отхвърля идеята, че еврейския народ е "богоизбран".

Може би, неговата религиозност е в нещо друго. Например в природата и безкрайната вселена?

„Системата от чакри беше едно откровение за мен. Сякаш очите ми се отвориха и аз прогледнах. Много години смятах, че физическото тяло и духовния живот са две напълно различни неща, защото никой не ми беше казал, че между тях съществува взаимодействие. Системата от чакри е връзката между човешкото тяло и Божественото

Чрез тази система ние получаваме духовни опитности. Това е също връзка между физическото тяло и нашето поведение, чувства и психични процеси. Тя управлява всичко в нас. Ако в една чакра същесвува проблем, на психично ниво ние не проявяваме качествата на тази чакра (т.е. любов, мъдрост, морал и т.н.) А на физическо ниво, в органите, които се захранват от тази чакра, също възникват проблеми. По този начин възникват болестите.

Аз не знаех това. Когато работим върху чакрата, ние можем да подобрим и двата аспекта. Системата от чакри е ключът, защото тя свързва всичко в нас. В Библията пише, че ангели записват всичко, което правим в Книгата на живота. Аз твърдо вярвам, че тази книга е системата от чакри.”

Още по темата:

Системата от чакри  

МУЛАДХАРА ЧАКРА  

Веднъж при Буда дошъл човек и докосвайки се до краката му, го
попитал има ли Бог? Вечният въпрос!
Буда го погледнал внимателно и казал:
— Когато бях млад, много обичах конете и различавах четири типа коне.
Първият — най-тъпият и упорит, колкото и да го биеш, все едно не те
слуша. Такива са повечето хора. Вторият тип — слуша те, но само след
като го удариш. И такива хора има много. Има и трети тип. Това са
конете, които не е необходимо да биеш. Ти просто им показваш камшика и
това е достатъчно. Съществува и още един тип
коне, който се среща много рядко. На тези коне им е достатъчна и
сянката от камшика.

Говорейки всичко това, Буда гледал човека в очите. После затворил
очи и замълчал. Човекът също затворил очи и седял мълчаливо с Буда.

На този разговор присъствал Ананда*, и нещо вътре в него започнало
да се бунтува. Той решил: "Това вече е прекалено! Човекът пита за Бога,
а Учителят му говори за коне". Разсъждавайки си така вътре в себе си,
Ананда не можел да  не забележи каква тишина се възцарила наоколо, какво велико мълчание  настъпило! То било почти осезаемо. Ананда гледал лицето на Буда и
лицето на човека, което пред очите му се променяло! Буда отворил очи, а
човекът останал в това състояние още час. Лицето му било умиротворено и
светло. Като отвори очи, човекът докоснал краката на Буда с дълбока
признателност, благодарил му и си тръгнал.

Когато той излязъл, Ананда попитал Буда:
— За мен е непостижимо! Той пита за Бога, а ти му говориш за коне.
Видях как той се потопи в дълбоко мълчание. Сякаш бе живял с тебе много
години. Дори аз до този момент не познавам такова мълчание! Такова
единение! Какво общуване! Какво му предаде? Защо той толкова ти
благодари?

Буда отговорил:
— Аз не говорех за конете. Говорех за Божественото. Но за това не
бива да се говори направо. Когато видях на какъв кон той пристигна,
разбрах, че такъв кон може да избере само истинският ценител. Ето защо
му заговорих за конете. Това беше език, който той можеше да разбере, и
той го разбра. Той е човек, който се среща рядко. Беше му достатъчно
само сянката на камшика. И когато затворих очи,
той разбра, че за висшето не бива да се говори. За него може само да се
мълчи; и в това мълчание То се познава. Това е трансцедентен опит и той
се намира отвъд пределите на ума.

* Ананда е братовчед на Буда и любим негов последовател.

Една изповед.

„Бях двадесет и една годишна, когато почина майка ми. Това ме накара да си задам въпроса какъв е смисълът на живота. Многобройни въпроси завладяха ума и душата ми: щом всички един ден умираме, какъв е смисълът да създаваме семейство, да живеем като харчим пари, за да направим живота си по-удобен, да имаме деца? Когато умираме, не отнасяме със себе си нищо... И какво е Бог? Дали Той е старец, с дълга брада, както ми бяха разказвали в детството? И ако Той е любов и прошка, защо толкова много хора страдат? Този свят от Бог ли се управлява?

И така започна моето ТЪРСЕНЕ…

През целия си живот съм била перфекционистка. През юношеските си години започнах да анализирам себе си, своите реакции и поведение. С интроспекция и искреност, по това време бях способна да виждам истинските проблеми вътре в себе си. Преживях едно духовно извисяване, защото имах желанието да се променя, но това беше по-скоро интуитивно, основано на инстинкта. Позволявах на моя “вътрешен глас” да ме води, без да мога да обясня какъв беше този мой вътрешен глас: дали той идваше от Бога, или бях обсебена? Не бях в състояние да обясня как този вътрешен глас се роди в мен, нито да обясня на околните как точно се чувствам, или да ги науча как самите те могат да се вслушват в техните собствени вътрешни гласове. Целият свят беше побран вътре в мен: птици, дървета, слънчевата светлина, радостта, мирът, красотата. Чувствах се като сестра на всичко, което ме заобикаля.

Много пъти приятелите ми ме питаха: “Защо правиш това?” Аз отвръщах "Защото чувствам, че тове е по-добрият начин”. Понякога те ме смятаха за наивна и не ме уважаваха, защото не реагирах по начина, по който те очакваха. Друг път ме смятаха за амбициозна и ме хвалеха, защото постигах онова, което желаех. Аз не бяха нито наивна, нито амбициозна. Аз бях търсач, и това беше процес на промяна и разбиране на самата себе си. Съзнавах, че съществува нещо друго отвъд видимото, отвъд формите и цветовете, нещо, за което не бяха ме учили нито в училище, нито моите родители… Това бе нещо, което докосва душата, не ума. То не можеше да бъде познато от аналитичния ум, а да бъде открито и преживяно единствено от една жадна душа.

Смъртта на майка ми ме постави в ситуация да си задам въпрос за смисъла на живота. Тя се бе омъжила, имаше две деца. На 35 години заболя, на 47 почина… 12 години страдание и безутешност. Каква е печалбата от това да бъдеш роден? По каква причина?

Какъв е смисълът на живота и крайната му цел?

Бог е крайната му цел. А целта на живота е да усъвършенстваме себе си – “духовната еволюция”, както я наричат. Животът е просто околна среда, в която ние се обучаваме и проявяваме.

Отне ми една година да намеря своя път. Посещавах различни движения, от църкви (православни и други, които вярват в Христос) до различни системи йога. Бяха ми казали, че всички сме грешни (което отряза крилете ми и надеждите ми за по-добър живот), че всеки си има съдба (тогава какво е “свободната воля”?), че трябва да се боим от Бога (аз никога не съм се страхувала от Бог; засрамена да, но никога уплашена), че около нас е пълно с енергии, някои от които благоприятни, други неблагоприятни и много още неща, които водеха до спорове, но не и до Промяна.

Никой не говореше за мъдрост и познание. Не се интересувах от придобиването на паранормални сили, от това да влияя на другите, или да завоювам света. Интересувах се от това да живея в съответствие с Божията воля. Не ме интересуваше живот, с който да впечатлявам останалите, а живот, който би ме изпълнил с радост и удовлетворение. Нима исках твърде много?

Започнах да практикувам Сахаджа Йога със същото отношение, което имах и към останалите практики: чисто желание и отворен ум. Това би могло да бъде Моят Път или просто още една опитност.

Защо останах в Сахаджа Йога? Защото в началото имах същите вътрешни преживявания, както в юношеството си. Нещо повече – аз започнах да разбирам своите предишни преживявания”.

Було всяке, але я ніколи не жалкував про вибір, який я зробив у неповні 14 років. Якби не Бог, зараз я був би або закінченим наркоманом, або останнім аферистом і пройдисвітом.

Бог є, Він реальний і життя з Ним дійсно наповнене змістом!

От същия документ научаваме, че "през месец юли 1662 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха в горите. Турците изгориха църквата "Св. апостоли Петър и Павел", митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха. Турците поискаха да заловят Смоленския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села. Народът, като виждаше, че при него се намира духовният му водач се окуражи, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково."

Неговото присъствие в това българско село не се понравило на турската власт. В неговото лице турците виждали стожер за опазване на християнската вяра в Райково и околните села и вероятно това е причината, подтикнала ги да го погубят. Ето как "Исторически бележник" описва жестокото убийство на епископа:

"В ранното утро на 29 юли 1662 година Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от 10 телохранители, всички на коне и добре въоръжени от Долно Езерово за Горно Езерово. Ала ненадейно между къщите на Ревача и воденицата на Сурото в долината, излезе голяма въоръжена чета от турци и потурнаци. След голям кървав бой заловиха живи епископа и неговите телохранители - Момчил Глухо, Гего Сухар, Найден Гривински, Дечо Рутан, Белко Мечкаря, Страхил Бойчо,Грудьо Грънчо, Вълчо Гроздан, Стойко Мирчо и Райчо Райо. Турците им взеха оръжието, вързаха им ръцете отзад и бързо ги отведоха към Смолян, да не би да ги застигне християнска чета, да ги освободи и люто да си отмъсти. В Смолян по заповед на Абди бей най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да откупи живота си, като приеме мохамеданската вяра, понеже мислеха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще го последват. Ала епископът отказа да приеме исляма. Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол. Отначало почнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени щипалки, които гдето хванеха късаха парчета живо месо и кръвта бликаше. След това биха го най-немилостиво с пръчки до забрава и до пълна несвяст. Мушкаха го с копия по различните части на тялото. Надянаха му на главата нажежена пиростия и други жестокости направиха и поругаха го, но той с голямо смирение понесе всичко. Най-после един турчин от тълпата излезе и с меч го прониза в гърдите и след това архиерея се повали на земята, като изговаряше думите "на тебе Христе предавам душата си, аз се радвам на страданията си...". Мнозина от тълпата хвърлиха камъни върху него и го направиха подобно на пита. Турците заповядаха на телохранителите на епископа да изкопаят гроб в една градина, близо до хорището (място за хорото) в Смолян, там заровиха трупа на епископ Висарион Смоленски. Така на 29 юли 1670 година в Смолян умря мъченически епископ Висарион".

За страшната гибел на епископ Висарион Смоленски пише в романа си "Време разделно" и писателят Антон Дончев (с.136-137). На 2 юли 2006 г., 336 години след неговата смърт в гр. Смолян тържествено бе осветен от Негово високопреосвещенство митрополит Арсений катедралният храм "Свети Висарион Смоленски". Това е първата нова църква в града за последните 130 години и вторият по големина храм в България след храм-паметника "Александър Невски". Отсега нататък, на всеки православен християнски празник 11-те му камбани, изработени в Русия, ще огласят Родопа планина и ще напомнят за епископа запазил вярата си в името на Бога.

Всяка година на 29 юли Православната ни църква отбелязва този ден с богослужебна прослава на св. свещеномъченик Висарион епископ Смоленски. На този ден в православните храмове се пее тропар на св. свещмчк. Висарион Смоленски, глас 4: Днес празнуваме паметта на светилника на нашата земя и с любов възхваляваме страдалец - той посрами злобата на безумните и верните в благочестието утвърди; нему сега всички с ликуване зовем: "Радвай се, отче наш Висарионе, молитвениче на българския род!"

Хората четат духовна литература и дискутират:  “Aham Brahma Asmi – Аз съм Брахман” и “Tat tvam Asi –Ти си това”. Те казват че БОГ е в нас.

Това е малко разяснение от  Бхагават Гита- глава 9,  ЙОГА НА ЦАРСТВЕНАТА МЪДРОСТ И ЦАРСТВЕНАТА ТАЙНА.

4. От моята непроявена същност проникнат е светът изцяло. В мене пребивават всички същества, но аз не съм във тях.

5. Но всъщност и не пребивават в мене съществата, ето тайната божествена! Поддържащ съществата, а не пребиваващ в тях е моят аз, създателят на съществата.

6. Тъй както вятърът могъщ навсякъде се движи, но все в пространството остава, така и всички същества намират се във мене, знай това!

]]> http://bgsahajayoga.wordpress.com/?p=54 Mon, 31 Mar 2008 13:00:34 +0000 Петьо http://bgsahajayoga.ru.wordpress.com/2008/03/31/%d0%98%d0%9c%d0%90-%d0%9b%d0%98-%d0%94%d0%aa%d0%a0%d0%92%d0%9e%d0%a2%d0%9e-%d0%9a%d0%9e%d0%a0%d0%95%d0%9d%d0%98/

У меня понятие «Бог» шло после людей, животных, растений, Земли. А первое чувство любви должно быть отдано, судя по всему, именно Богу. Как только я это понял, зрение сразу улучшилось. Я снова звоню знакомой. Объясняю ситуацию, и через несколько часов зрение у нас приходит в норму. Только тогда мне стал понятен смысл главной заповеди Иисуса Христа: «Возлюби Бога превыше отца, матери и сына своего». Потом уже я на сотнях примеров видел, что любовь, направленная сначала к Земле, а потом к Богу, убивает и, наоборот, любовь, идущая через Бога, очищает. Нужно менять не только поступки, но характер и мировоззрение. Человечество должно прийти к сознательному и научному устремлению к Богу. Вера в Бога не должна превращаться в фанатизм и догму. А сознательное, рациональное направление не должно отрекаться от контакта с Высшим. Вот это понимание и стало стержнем и смыслом второй книги.

После того, что со мной произошло, я качественно изменил систему диагностики, поняв, что агрессия вторична и что в основе ее лежит любовь, направленная к Земле и приклеившая нашу душу к земному счастью. Я начал искать точки прилипания к Земле и через изменение мировоззрения, характера, через молитву и покаяние возвращать душе гармонию.